7 Нима за смъртния човек на земята не е отреден принудителен труд,+
нима дните му не са като дните на наемен работник?+
2 Като роб, който диша тежко в жегата, той копнее за сянка,+
като наемен работник той очаква заплатата си.+
3 Бяха ми отредени безполезни месеци,+
бяха ми отброени нощи на страдания.+
4 Лягам си и питам: ‘Кога ще стана?’+
Докато минава нощта, се пресищам с безпокойство до зори.
5 Тялото ми е покрито с червеи+ и буци пръст.+
Кожата ми е напукана и се разлага.+
6 Дните ми преминават по–бързо+ от совалката на тъкач
и завършват без надежда.+
7 Не забравяй, че животът ми е само полъх на вятъра,+
че очите ми вече няма да видят добро!
8 Очите на този, който ме гледа, вече няма да ме виждат.
Очите ти ще ме погледнат, но вече няма да ме има.+
9 Както се разсейва и изчезва облакът,
така и онзи, който слиза долу, в гроба, няма да излезе,+
10 вече няма да се върне в дома си
и родното му място вече няма да го познава.+
11 Затова и няма да сдържам устата си,
ще говоря поради мъката на духа си,
ще разказвам за неволите си с огорчена душа!+
12 Нима съм море или морско чудовище,
та трябва да поставяш стража+ да ме пази?
13 Когато кажа ‘Моето легло ще ме утеши,
моята постеля ще ми помогне да понеса товара на грижите си’,
14 тогава ти ме плашиш със сънища
и ме ужасяваш с видения,
15 така че душата ми би предпочела да се задуши,
бих предпочел смъртта,+ вместо да гледам костите си.
16 Животът ми опротивя!+ Не искам да живея до безпределни времена!
Пусни ме, защото дните ми са лъх.+
17 Какво е смъртният човек,+ та да го порицаваш,
да насочваш към него размислите на сърцето си,
18 всяка сутрин да му обръщаш внимание
и да го изпитваш всеки миг?+
19 Защо не отвърнеш очите си от мене+
и не ме оставиш на мира поне за малко, само докато преглътна?
20 Дори и да съм извършил грях, как бих могъл да ти навредя, Наблюдателю на човешкия род?+
Защо ме взе на прицел, та станах бреме за тебе?
21 Защо не простиш простъпката ми+
и не пренебрегнеш прегрешението ми?
Нали сега ще легна в пръстта+
и ще ме търсиш, но няма да ме има!“