Едно скъпоценно християнско наследство
РАЗКАЗАНО ОТ БЛОСЪМ БРАНТ
В деня, в който съм била родена — 17 януари 1923 г., — в Сан Антонио, Тексас, валяло сняг. Навън било студено, но аз съм била приета в топлите прегръдки на моите любещи християнски родители, Джъдж и Хелън Норис. Още от най–ранните ми спомени всичко, което моите родители правеха, беше съсредоточено върху тяхното поклонение на Йехова Бог.
ПРЕЗ 1910 г., когато майка ми била на осем години, родителите ѝ се преместили от района на Питсбърг, Пенсилвания, в една ферма край Алвин, Тексас. Там те изпитали радостта да научат библейските истини от един съсед. Мама прекара остатъка от своя живот, стремейки се да събуди у хората интерес към надеждата за Царството. Тя била покръстена през 1912 г., след като семейството се преместило в Хюстън, Тексас.
Майка ми и нейните родители се срещнали за пръв път с Чарлс Т. Ръсел, първия президент на Библейското и трактатно дружество „Стражева кула“, когато той посетил техния сбор в Хюстън. Семейството често приемало в дома си пътуващите представители на Дружеството, които тогава били наричани пилигрими. Няколко години по–късно мама се преместила със своите родители в Чикаго, Илинойс, където брат Ръсел също посещавал сбора.
През 1918 г. баба се разболяла от испанския грип, и понеже това разклатило здравето ѝ, лекарите ѝ препоръчали да живее на по–топъл климат. Тъй като дядо ми работел за железопътната компания „Пулман“, през 1919 г. той издействувал да бъде преместен обратно в Тексас. Там, в Сан Антонио, мама срещнала един млад, пламенен член на сбора, който се казвал Джъдж Норис. Те веднага изпитали влечение един към друг; след известно време се оженили и Джъдж станал мой баща.
Татко научава библейската истина
Джъдж (съдия) получил своето необикновено име при раждането си. Когато баща му го видял за пръв път, казал: „Това бебе е сериозно като съдия“, и това станало негово име. През 1917 г., когато татко бил на 16 години, му били дадени трактатите „Къде са мъртвите?“ и „Какво е душата?“, отпечатани от Библейското и трактатно дружество „Стражева кула“. Бащата на татко бил умрял две години по–рано и трактатите давали отговорите, които татко търсел за състоянието на мъртвите. Скоро след това той започнал да посещава събранията на Библейските изследователи, както били известни тогава Свидетелите на Йехова.
Татко веднага пожелал да участвува в дейностите на сбора. Той получил район, където можел да проповядва, и след училище отивал там с колелото си, за да разпространява трактати. Той бил изцяло погълнат от дейността по споделяне на надеждата за Царството, и на 24 март 1918 г. символизирал своето отдаване на Йехова чрез покръстване във вода.
Следващата година, когато мама се преместила в Сан Антонио, татко веднага бил привлечен, както той казваше, от „най–сладката усмивка и най–сините очи“, които някога бил виждал. Те скоро заявили, че искат да се оженят, но срещнали доста трудности, докато убедят родителите на мама. Все пак, на 15 април 1921 г., женитбата се състояла. И двамата имали за своя цел целодневната служба.
Ранно начало в службата
Тъкмо когато мама и татко планирали посещението на конгреса в Сидър Пойнт, Охайо, през 1922 г., те открили, че мама очаква мен. Скоро след моето раждане, когато татко бил само на 22 години, той бил назначен за ръководител на службата в сбора. Това означавало, че той организирал цялата проповедна служба. Била съм само на няколко седмици, когато мама ме извела на служба от врата на врата. Всъщност, баба ми и дядо ми също обичаха да ме вземат на служба със себе си.
Когато бях само на две години, родителите ми се преместиха в Далас, Тексас, и три години по–късно започнаха целодневна служба като пионери. Нощем те спяха на походно легло край пътя, а мене слагаха на задната седалка в колата. Разбира се, аз си мислех, че това е забавно, но скоро стана ясно, че те все още не са подготвени за пионерския живот. Затова татко основа една фирма. След време той построи малък фургон, подготвяйки се отново да започне пионерствуването.
Преди да тръгна на училище, мама ме научи да чета и пиша, знаех и таблицата за умножение до четири. Нейните усилия бяха винаги съсредоточени в това да ми помага да уча. Тя ме поставяше на един стол близо до нея, за да мога да бърша чиниите, докато тя ги миеше, и ме учеше да запаметявам библейски стихове и да пея песни на Царството, или химни, както тогава ги наричахме.
Служба на Бога заедно с родителите ми
През 1931 г. всички ние присъствувахме на вълнуващия конгрес в Кълъмбъс, Охайо, където получихме името Свидетели на Йехова. Въпреки че бях само на осем години, аз си мислех, че това е най–хубавото име, което някога съм чувала. Скоро след като се върнахме у дома, фирмата на татко изгоря до основи, и татко и мама приеха това като „волята на Господаря“, за да започнат отново пионерствуването. И така, започвайки от лятото на 1932 г., ние се радвахме на целодневната служба години наред.
Родителите ми пионерствуваха в централен Тексас, за да са по–близо до родителите на мама, които все още бяха в Сан Антонио. Поради местенето от назначение на назначение аз твърде често сменях училищата. Понякога несъобразителни приятели казваха: „Защо не се установите някъде и не създадете дом за това дете?“, сякаш за мен не се грижеха както трябва. Но аз мислех, че нашият живот беше вълнуващ, и че помагах на татко и мама в тяхната служба. Всъщност, аз бях възпитавана и подготвяна за това, което по–късно щеше да стане мой собствен начин на живот.
Месеци наред аз продължавах да повтарям на татко и мама, че искам да бъда покръстена, и те често ми говореха за това. Искаха да се уверят, че разбирам колко е сериозно моето решение. На 31 декември 1934 г. настъпи денят на това толкова важно събитие в моя живот. Все пак предната вечер татко се увери, че съм се обърнала в молитва към Йехова. След това той направи нещо прекрасно. Каза ни всички заедно да застанем на колене и произнесе молитва. Той каза на Йехова колко е щастлив поради решението на своята малка дъщеря да отдаде живота си на Него. Можете да бъдете сигурни, че и през бъдещите векове никога не ще забравя тази вечер!
Възпитание от баба и дядо
Между 1928 и 1938 г. прекарах много време в гостуване на баба и дядо в Сан Антонио. С тях не беше много по–различно, отколкото когато бях с моите родители. Баба беше колпортьор, както наричаха тогава пионерите, а след това стана нецелодневен пионер. Дядо беше назначен за пионер през декември 1929 г., така че проповедната служба винаги беше на дневен ред.
Вечер дядо ме взимаше на ръце и ме учеше на имената на звездите. Той ми рецитираше стихотворения наизуст. Често пътувах с дядо с влаковете на „Пулман“, когато той работеше за железницата. Винаги можех да се обърна към него, когато се тревожех за нещо; той ме утешаваше и избърсваше сълзите ми. Обаче когато бивах наказвана за лошо държание и отивах при него да търся утеха, той просто казваше (думи, които по онова време не разбирах, но чийто тон беше напълно ясен): „Мила моя, пътят на съгрешилия е доста труден.“
Години на преследване
През 1939 г. започна Втората световна война и хората на Йехова преживяха преследване и нападения на тълпи. Към края на 1939 г. мама беше много болна и накрая се оказа, че е необходима операция, така че отново се върнахме в Сан Антонио.
Когато работехме със списания по улиците на Сан Антонио, хората се събираха на тълпи срещу нас. Но всяка седмица ние бяхме там, цялото семейство, всеки на своя си ъгъл. Често бях свидетелка на това как те отвеждаха със сила татко в полицейския участък.
Татко се опита да продължи пионерствуването, макар че мама трябваше да го прекрати. Но той не можеше да печели достатъчно, работейки непълен работен ден, така че също трябваше да го прекрати. Аз завърших училище през 1939 г. и също започнах работа.
Татковото име Джъдж (съдия) се оказа от полза през онези години. Например, веднъж група наши приятели отишли да свидетелствуват в един град на север от Сан Антонио, и местният шериф се захванал да ги вкара в затвора. Той арестувал около 35 души, включително баба ми и дядо ми. Те успели да съобщят на татко и той пристигнал там. Влязъл в канцеларията на шерифа и казал: „Аз съм Джъдж (съдия) Норис от Сан Антонио.“
„Да, господин съдия, какво мога да направя за вас?“ — попитал шерифът.
„Дошъл съм, за да се погрижа за освобождаването на тези хора от затвора“ — отвърнал татко. Шерифът веднага ги освободил — без гаранция и без по–нататъшни въпроси!
Татко обичаше да свидетелствува в административните сгради в центъра на града, и особено обичаше да посещава съдии и адвокати. Той казвал на секретарката: „Аз съм Джъдж Норис и съм дошъл да видя съдия еди–кой си.“
След това, когато влезел при съдията, той винаги първо казвал: „Сега, преди да говоря за целта на моето посещение, искам да ви обясня, че аз съм бил Съдия по–дълго, отколкото вие. Аз съм бил такъв през целия си живот.“ И след това обяснявал как е получил името си. Това давало приятелско начало на разговора, и по този начин татко успя да създаде много добри отношения със съдиите в онези дни.
Благодарна за родителското напътствие
Аз се намирах в буйните юношески години и зная, че татко и мама много пъти затаяваха дъх, когато ме наблюдаваха и се чудеха какво ли ще направя. Като всички деца, аз много пъти подлагах на изпитание татко и мама, молейки ги да ми разрешат да направя нещо или да отида някъде, като предварително знаех, че отговорът им ще бъде „не“. Понякога имаше и сълзи. Но в действителност аз щях да бъда дълбоко засегната, ако макар и веднъж те ми бяха казали: „Добре, прави каквото искаш. Не ни интересува.“
Съзнанието, че не мога да ги накарам да променят своите стандарти, ми даваше чувство на сигурност. На практика това ме улесняваше, когато другите младежи предлагаха неразумно забавление, защото можех да кажа: „Татко няма да ме пусне.“ Когато бях на 16 години, татко се погрижи да ме научи да шофирам и да си изкарам шофьорска книжка. Също по това време, той ми даде ключ от дома. Това, че той ми се доверява, ми направи силно впечатление. Така се почувствувах пораснала, и това ми създаде чувство на отговорност и желание да оправдая тяхното доверие.
В тези дни не се даваха много съвети относно брака, но татко познаваше Библията и какво казва тя за женитбата „само в Господаря“. (1 Коринтяни 7:39, NW) Той ми даде да разбера, че ако някога доведа в къщи, или дори само се загледам по някое момче от света, това ще бъде за него съкрушително разочарование. Знаех, че е прав, тъй като виждах щастието и единството на техния брак, защото те наистина се бяха оженили „в Господаря“.
През 1941 г., когато бях на 18 години, мислех, че съм влюбена в един млад мъж от сбора. Той беше пионер и учеше за адвокат. Бях развълнувана. Когато казахме на моите родители, че искаме да се оженим, вместо да показват неодобрение или да ни разубеждават, те просто казаха: „Искаме да ти направим едно предложение, Блосъм. Струва ни се, че сте прекалено млади, и бихме искали да ви помолим да почакате една година. Ако наистина се обичате, една година няма да промени нещата.“
Толкова съм благодарна, че послушах този мъдър съвет. През тази година станах малко по–зряла и започнах да разбирам, че този млад мъж нямаше качествата, които биха спомогнали той да бъде добър брачен партньор. Впоследствие той напусна организацията, и аз избегнах това, което щеше да бъде една катастрофа в моя живот. Колко е прекрасно да имаш мъдри родители, на чиято преценка можеш да разчиташ!
Брак и пътуваща дейност
През зимата на 1946 г., след като бях прекарала шест години пионерствувайки и работейки непълен работен ден, в нашата Зала на Царството влезе най–прекрасният млад мъж, който някога бях срещала. Джийн Брант беше назначен като придружител на нашия пътуващ служител на братята, както се наричаше тогава окръжният надзорник. Влечението беше взаимно и на 5 август 1947 г. ние вече бяхме женени.
Не след дълго татко и Джийн откриха бюро за счетоводни услуги. Но татко каза на Джийн: „В деня, в който това бюро ни попречи да отидем на събрание или да изпълним теократично задължение, аз ще заключа вратата и ще хвърля ключа.“ Йехова благослови тази духовна нагласа, така че бюрото осигуряваше достатъчно средства за нашите материални нужди и време за пионерствуване. Татко и Джийн бяха добри бизнесмени и ние лесно можехме да забогатеем, но това изобщо не влизаше в техните цели.
През 1954 г. Джийн беше поканен да работи като окръжен надзорник, което означаваше голяма промяна в живота на всички нас. Как щяха да реагират моите родители? И отново те бяха загрижени не за себе си, а за интересите на божието Царство и за духовното добруване на техните деца. Те никога не ни казаха: „Защо не ни дарите с внуци?“ Вместо това винаги казваха: „Какво можем да направим, за да ви помогнем в целодневната служба?“
Така, когато дойде денят да заминем, имаше само думи на насърчение и на радост за нашата огромна привилегия. Те изобщо не ни накараха да чувствуваме, че ги изоставяме, а във всичко ни оказаха пълна подкрепа. След като заминахме, те продължиха с пионерската си дейност още десет години. Татко беше назначен за градски надзорник на сборовете в Сан Антонио, която длъжност той заемаше в продължение на 30 години. Той изпита радостта да види растежа от един сбор в града през 20–те години до 71 сбора, преди да умре през 1991 г.
Нашият живот с Джийн беше изпълнен с вълнения. Ние имахме много радост от служенето на скъпите ни братя и сестри в повече от 31 щата, и може би като връх на всичко — привилегията да завършим 29–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ през 1957 г. След това ние се върнахме към пътуващата дейност. През 1984 г., след 30 години работа като окръжен и областен надзорник, Дружеството любезно предостави на Джийн назначение като окръжен надзорник в Сан Антонио, тъй като моите родители бяха над 80–те и с недобро здраве.
Грижа за родителите
Само година и половина след като се бяхме върнали в Сан Антонио, мама изпадна в полукома и умря. Това се случи толкова бързо, че аз не успях да ѝ кажа някои от нещата, които исках да ѝ кажа. Това ми послужи за урок да говоря много с татко. След 65 години брак, мама много му липсваше, но ние бяхме там, за да му дадем любов и подкрепа.
Татко цял живот ми беше давал пример относно посещаването на християнските събрания, изучаването и службата, и той продължи да прави това до самата си смърт. Той обичаше да чете. Тъй като трябваше да остава сам, докато ние бяхме на служба, когато се връщах в къщи, аз го питах: „Чувствуваше ли се самотен?“ Но той винаги беше толкова зает с четене и изучаване, че такава мисъл никога не му идваше наум.
Имахме и друг навик, който поддържахме цял живот. Татко винаги настояваше цялото семейство да се храни заедно, особено на закуска, когато се разглеждаше ежедневния текст. Никога не ми е било разрешавано да изляза от къщи, без да направя това. Понякога казвах: „Но татко, ще закъснея за училище (или за работа)!“
„Не е текстът, което те прави да закъсняваш; ти не си станала навреме“ — казваше той. И аз трябваше да остана и да го чуя. Той се постара да дава този добър пример до последните дни на своя живот. Това е друго наследство, което ми остави.
Татко до края остана с бистър ум. Това, което улесняваше грижите за него, беше, че той никога не ставаше придирчив и не се оплакваше. Да, понякога споменаваше за своя артрит, но аз му напомнях, че всъщност има „адамит“, и той се разсмиваше. Сутринта на 30 ноември 1991 г., както Джийн и аз седяхме до него, татко тихо заспа в смъртта.
Сега аз съм над 70–годишна, и все още изпитвам ползата от добрия пример на моите любещи християнски родители. И моята гореща молитва е да успея да докажа своята пълна признателност за това наследство, като го използувам както трябва през всички бъдещи векове. — Псалм 71:17, 18.
[Снимка на страница 5]
Мама и аз
[Снимки на страница 7]
1. Моят първи конгрес: Сан Маркос, Тексас, септември 1923 г.
2. Последният конгрес на татко: Форт Уърт, Тексас, юни 1991 г. (татко е седнал)
[Снимка на страница 9]
Джийн и Блосъм Брант