Йехова наистина ми помагаше

ВСЪЩНОСТ никак не ме притесняваше фактът, че имаше малко присъстващи на доклада ми през 1957 г. Винаги съм бил много срамежлив. Когато бях малък, се криех, щом у дома дойдеха гости, даже да ги познавах.

Вероятно ще се учудите да научите, че в повечето ми назначения в организацията на Йехова ми се налагаше да работя с много други хора — приятели и непознати. Но постоянно се борех със срамежливостта си и с липсата на увереност, затова не мога да си припиша заслугите за успеха, който имах в тези назначения. Вместо това се убедих в истинността на обещанието на Йехова: „Ще те укрепя и ще ти помогна! Ще те подкрепям с праведната си десница!“ (Иса. 41:10) Един от основните начини, по които ми помагаше Йехова, беше подкрепата на събратята ми. Нека ви разкажа за някои от тях. Ще започна с времето, когато бях дете.

Една слънчева неделна сутрин около 1944 г. Елси Хънтингфорд посети фермата ни в югозападната част на Онтарио. Майка ми отвори вратата, а баща ми, който също беше срамежлив, стоеше вътре заедно с мене и слушаше. Тъй като помисли, че сестра Хънтингфорд е търговец и че мама ще си купи нещо ненужно, той накрая излезе и каза, че не се интересуваме. Сестра Хънтингфорд попита: „Не се ли интересувате от изучаване на Библията?“ Татко отговори: „От това, разбира се, се интересуваме.“

Сестра Хънтингфорд беше дошла в най–подходящия момент. Родителите ми бяха ревностни членове на Обединената църква на Канада, но неотдавна бяха решили да я напуснат. Причината беше, че във фоайето на църквата пасторът беше закачил списък с всички дарители, като имената бяха подредени според дадената от тях сума. Родителите ми, които не бяха много заможни, обикновено бяха от последните и водачите на църквата им оказваха натиск да дадат по–големи дарения. Един друг пастор си призна, че не учи хората на нещата, в които вярва, защото иска да запази работата си. Затова напуснахме църквата, но продължихме да търсим начин да удовлетворяваме духовните си нужди.

Тъй като по онова време дейността на Свидетелите на Йехова беше забранена в Канада, сестра Хънтингфорд изучаваше със семейството ми само с помощта на Библията и бележките си в едно малко черно тефтерче. Когато по–късно разбра, че няма да я предадем на властите, тя ни донесе библейска литература. След всяко изучаване ние внимателно скривахме изданията.a

Въпреки противопоставянето и други трудности сестра Хънтингфорд усърдно проповядваше добрата новина. Нейната пламенност ми направи силно впечатление и ме подтикна да застана на страната на истината. Година след като родителите ми се покръстиха като Свидетели на Йехова, символизирах отдаването си на Бога. Покръстването ми беше на 27 февруари 1949 г. в метално корито, с което фермерите пояха добитъка. Тогава бях на 17 години. След това реших да започна целодневна служба.

Колебаех се веднага да започна пионерска служба. Известно време работих в банка и в офис, тъй като мислих, че първо трябва да спестя малко пари. Но бях млад и неопитен и бързо харчех каквото печелех. Затова един брат на име Тед Сарджънт ме насърчи да съм смел и да разчитам на Йехова. (1 Лет. 28:10) Този мил съвет ме подбуди да започна пионерска служба през ноември 1951 г. Имах само 40 долара, един използван велосипед и един нов куфар. Йехова обаче винаги ми осигуряваше онова, от което се нуждаех. Колко съм благодарен, че Тед ме насърчи да стана пионер! В резултат на това получих още благословии.

Една вечер в края на август 1952 г. ми се обадиха по телефона от Торонто. От канадския клон на Свидетелите на Йехова получих покана да започна служба в Бетел през септември. Въпреки че бях срамежлив и никога не бях посещавал клона, се вълнувах, защото бях чул от други пионери чудесни неща за Бетел. Почувствах се като у дома от самото начало.

Скоро след пристигането ми в Бетел бях назначен на мястото на Бил Якъс като служител на общността (днес координатор на старейшинското тяло) на един от сборовете в Торонто. Бях само на 23 години и се чувствах като малко фермерче. Но брат Якъс смирено и любещо ми показа какво трябва да правя. Йехова наистина ми помогна.

Брат Якъс — набит мъж с широка усмивка — проявяваше интерес към хората. Той обичаше братята и те го обичаха. Редовно ги посещаваше по домовете им, но не само когато имаха проблеми. Бил Якъс ме насърчи да правя същото и да участвам с братята и сестрите в проповедната служба. Той ми каза: „Кен, показвай на братята, че си загрижен за тях. Това ще покрие множество грешки.“

Йехова ми помага по специален начин от януари 1957 г. и до днес. Тогава сключих брак с Евелин, която беше завършила 14–ия клас на училище Гилеад. Преди да се оженим, тя служеше в провинция Квебек, където се говори френски. По онова време Квебек беше до голяма степен под властта на католическата църква. Така че Евелин имаше много трудности, но тя беше лоялна на Йехова и остана на назначението си.

Евелин беше лоялна и към мене. (Еф. 5:31) Всъщност лоялността ѝ беше подложена на изпитание точно когато се оженихме! Бяхме решили да пътуваме до Флорида (САЩ), но в деня след сватбата ни от клона ме помолиха да посетя едноседмично събрание в Бетел, Канада. Разбира се, това проваляше плановете ни, но с Евелин искахме да вършим всичко, каквото ни каже Йехова. Затова не заминахме на меден месец. През тази седмица Евелин ходеше на проповедна служба близо до клона. Въпреки че районът доста се различаваше от Квебек, тя не се отказа.

В края на същата седмица ме очакваше изненада — бях назначен за окръжен надзорник в северната част на Онтарио. Наскоро се бяхме оженили, бях едва 25–годишен и нямах никакъв опит, но тръгнахме на път, доверявайки се на Йехова. В студената канадска зима се качихме на нощния влак заедно с няколко опитни пътуващи надзорници, които се връщаха на назначенията си. Само колко много ни насърчиха те! Един брат дори настоя да използваме местата в спалния вагон, които беше резервирал за себе си, за да не стоим цяла нощ в купето. На сутринта, само 15 дни след сватбата ни, посетихме малката група в Хорнпейн, за която стана дума в началото.

На нас с Евелин ни предстояха още промени. В края на 1960 г., докато служех като областен надзорник, получих покана да посетя 36–ия клас на училище Гилеад. Десетмесечният курс щеше да започне в началото на февруари 1961 г. в Бруклин (Ню Йорк). Разбира се, бях развълнуван, но радостта ми не беше пълна поради факта, че Евелин не беше поканена. Както другите съпруги в подобно положение тя беше помолена да напише писмо, с което да изрази готовността си да бъдем разделени най–малко за десет месеца. Евелин плака, но и двамата бяхме съгласни, че трябва да посетя училището. Тя се радваше, че ще получа ценно обучение в Гилеад.

Докато аз бях в Бруклин, Евелин служеше в канадския клон. Тя имаше специалната привилегия да е в стая с една скъпа помазана сестра на име Маргарет Лъвъл. Двамата с Евелин много си липсвахме. Но с помощта на Йехова се приспособихме към временните си назначения. Готовността на съпругата ми да жертва времето, през което можехме да сме заедно, за да сме полезни за Йехова и организацията му, стопляше сърцето ми.

След като бяха минали три месеца в Гилеад, получих необичайна покана от брат Нейтън Нор, който по онова време беше начело на световната дейност. Той ме помоли да напусна училище Гилеад и да се върна в Канада, за да служа временно като преподавател в Училището за служба на Царството в клона. Брат Нор ми каза, че не съм длъжен да приема поканата и че ако предпочитам, мога да завърша обучението си в Гилеад и след това вероятно да бъда назначен като мисионер. Той ми обясни още, че ако избера да се върна в Канада, може да не бъда поканен в Гилеад отново и след време сигурно ще се върна в проповедния район. Брат Нор ме насърчи да взема решение, след като обсъдя въпроса със съпругата си.

Тъй като знаех как гледа Евелин на теократичните назначения, веднага казах на брат Нор: „Ще се радваме да направим всичко, което организацията на Йехова иска от нас.“ Винаги сме смятали, че въпреки предпочитанията си, трябва да отидем там, където бъдем назначени.

Така през април 1961 г. напуснах Бруклин и се върнах в Канада да преподавам в Училището за служба на Царството. След време с Евелин станахме членове на бетеловото семейство. Тогава за моя изненада получих покана да посетя 40–ия клас на Гилеад, който започваше през 1965 г. Евелин отново трябваше да напише писмо, че е съгласна да сме разделени. Но няколко седмици по–късно за наша радост и тя получи покана да посети Гилеад заедно с мене.

Когато пристигнахме в училището, брат Нор ни каза, че ще бъдем изпратени в Африка заедно с всички ученици, които като нас имаха уроци и на френски. Щом завършихме обаче, бяхме назначени отново в Канада! Аз станах надзорник на клона (сега координатор на Комитета на клона). Тъй като бях едва на 34 години, припомних на брат Нор, че съм много млад. Той ме насърчи да съм по–уверен в себе си. Още от началото се консултирах с по–възрастни и опитни братя в Бетел, преди да взема сериозни решения.

Службата в Бетел ми предостави чудесни възможности да се уча от другите. Много уважавам и се възхищавам на останалите членове на Комитета на клона. Научих много и от стотиците чудесни братя и сестри, млади и възрастни, с които се срещнахме тук в клона и в различните сборове, в които служихме.

Бетеловата служба ми позволи също да уча другите и да укрепвам вярата им. Апостол Павел заръчал на Тимотей: „Постоянствай в нещата, които си научил.“ Той му казал още: „Онова, което чу от мене, потвърдено от много свидетели, именно него предай на верни хора, които на свой ред ще са способни да учат други.“ (2 Тим. 2:2; 3:14) Понякога други християни ме питат какво съм научил през всичките си 57 години служба в Бетел. Аз просто отговарям: „Бъди готов веднага да вършиш каквото организацията иска от тебе, като разчиташ на Йехова да ти помага.“

Сякаш беше вчера, когато пристигнах в Бетел като срамежлив и неопитен младеж. През годините обаче Йехова ‘ме държеше за дясната ръка’. Особено с милостта и навременната помощ на моите събратя той продължава да ме уверява: „Не се страхувай, ще ти помогна!“ (Иса. 41:13)