„Битката принадлежи на Йехова“

ДАВИД върви срещу потока войници, като се опитва да си проправи път между тях. Те се оттеглят от бойното поле, а в очите им се чете страх. Защо са толкова изплашени? Давид навярно ги чува как с притеснение повтарят името на един мъж. Поглеждайки напред към долината, Давид вижда именно този самоуверен мъж, който е много по–висок от всички хора, които някога е виждал.

Това е Голиат! Давид разбира защо воините се страхуват от него — той е неописуемо голям. Дори без огромните си доспехи Голиат тежи повече от двама едри мъже взети заедно. Освен това той е тежко въоръжен и е много силен и умел воин. Представи си как гръмкият му глас отеква по склоновете, докато се надсмива над войската на израилтяните и техния цар Саул. Голиат отправя предизвикателство към тях — някой да излезе да се бие с него и това да определи победителя във войната! (1 Царе 17:4–10)

Израилтяните и цар Саул треперят от страх. Давид научава, че тази ситуация продължава повече от месец! И израилската, и филистимската войска не предприемат никакви военни действия, докато Голиат продължава ден след ден да сипе подигравки срещу израилтяните. Давид е обезпокоен. Представи си колко е унизително да гледаш как цар Саул и воините му, включително трима от по–големите братя на Давид, треперят от страх. Но в очите на Давид още по–унизително от подигравките, насочени към войската на Израил, е оскърбяването на Бога на Израил, Йехова! Но какво може да направи Давид, който е просто едно момче? Каква поука можем да извлечем от вярата, която проявил той? (1 Царе 17:11–14)

Нека се върнем месеци назад във времето. Една вечер Давид пасял овцете на баща си в покрайнините на Витлеем. Той бил красив и румен младеж, вероятно още ненавършил 20 години, но все пак бил зрял. В свободното си време той свирел на арфа и наблюдавал красивите творения на Бога. С времето Давид станал умел музикант. Но през въпросната вечер баща му спешно го повикал. (1 Царе 16:12)

Когато се прибрал, Давид видял баща си Йесей да говори с един много възрастен мъж. Това бил верният пророк Самуил. Йехова го бил изпратил, за да помаже един от синовете на Йесей да стане следващия цар над Израил. Самуил вече бил видял седемте по–големи братя на Давид, но Йехова ясно му показал, че не е избрал нито един от тях. Когато обаче дошъл Давид, Йехова казал на Самуил: „Помажи го, защото това е той!“ След това пред всички пророкът отворил един рог, пълен със специално масло, и излял част от него върху главата на Давид. Оттогава животът на Давид коренно се променил. Библията разкрива: „От този ден нататък духът на Йехова започна да действа върху Давид.“ (1 Царе 16:1, 5–13)

Развил ли Давид някакви амбиции за царския престол? Не, той бил решен да чака Божият дух да му покаже кога е време да поеме повече отговорности. Междувременно Давид продължавал да бъде смирен пастир. Той вършел тази работа всеотдайно и със смелост. Безопасността на стадата на баща му била застрашена на два пъти — веднъж от лъв, а после и от мечка. Давид не се опитал просто да прогони хищниците от безопасно разстояние. Той се нахвърлил смело върху тях, за да защити безпомощните овце. И при двата случая той сам убил свирепите животни! (1 Царе 17:34–36; Исаия 31:4)

След време Давид отново бил повикан. Цар Саул дочул, че за Давид се говори добре. Макар че бил могъщ воин, царят вече бил изгубил благоволението на Йехова, тъй като се разбунтувал срещу ръководството му. Йехова бил оттеглил духа си от Саул и затова той често бил измъчван от „зъл дух“, а именно гневни изблици, подозрение и желание за насилие. В тези моменти единственото нещо, което успокоявало Саул, било музиката. Някои от мъжете на Саул научили, че Давид е добър музикант и боец. Така Давид бил повикан и скоро станал музикант в двореца на Саул, както и негов оръженосец. (1 Царе 15:26–29; 16:14–23)

Младите хора днес могат да научат много от вярата, която Давид проявил в тези случаи. Обърни внимание, че в свободното си време той се занимавал с неща, които го сближавали с Йехова. Също така Давид търпеливо развивал практични умения, поради което лесно си намерил работа. Но най–вече той позволявал духът на Йехова да го ръководи. Само какъв забележителен пример ни е оставил Давид! (Еклисиаст 12:1)

Докато служел на Саул, Давид често се връщал вкъщи да се грижи за стадата на баща си, понякога за по–дълги периоди. При един от тези случаи Йесей изпратил Давид да провери как са тримата му по–големи братя, служещи в израилската войска. Давид взел храна за братята си и послушно се отправил към долината Ила. Като пристигнал там, бил озадачен, че двете войски просто стоят на срещуположните склонове и не се бият, както беше описано в началото на статията. (1 Царе 17:1–3, 15–19)

За Давид това било недопустимо. Как би могла войската на живия Бог Йехова да трепери от страх пред един човек, при това езичник? Давид гледал на подигравките на Голиат като на обида към самия Йехова. Затова започнал пламенно да казва на войниците, че иска да се изправи срещу Голиат. Най–големият брат на Давид, Елиав, дочул думите му. Той му се скарал и го обвинил, че е дошъл само за да гледа кървавата битка. Но Давид отвърнал: „Какво толкова направих? Просто попитах!“ След това той продължил уверено да повтаря, че иска да се бие с Голиат, докато това не било съобщено на Саул. Тогава царят заповядал да доведат Давид при него. (1 Царе 17:23–31)

Давид изрекъл следните насърчителни думи пред царя: „Нека никой да не се обезсърчава!“ Саул и другите мъже несъмнено били обезсърчени заради Голиат. Вероятно се сравнявали с този огромен мъж, представяйки си, че му стигат едва до гърдите. Те били сигурни, че този великан лесно и бързо би ги повалил. Но Давид не смятал така. Както ще видим, той имал съвсем различна гледна точка за проблема. Затова предложил да се бие с Голиат. (1 Царе 17:32)

Саул обаче възразил: „Не можеш да отидеш да се биеш с този филистимец, защото още си дете, а той е воин от младостта си!“ Наистина ли Давид бил дете? Не, но все пак бил прекалено млад, за да бъде част от войската, и вероятно изглеждал дори по–малък отколкото бил в действителност. Той обаче вече бил познат като храбър боец и навярно бил почти 20–годишен. (1 Царе 16:18; 17:33)

Давид успокоил Саул, като му разказал какво се било случило с лъва и мечката. Дали се хвалел? Не, защото знаел, че не той бил спечелил тези битки. Давид казал: „Йехова ме избави от лапите на лъва и от лапите на мечката и ще ме избави и от ръцете на този филистимец!“ Накрая Саул се примирил и казал: „Върви, и нека Йехова да бъде с тебе!“ (1 Царе 17:37)

Искаш ли и ти като Давид да имаш силна вяра? Обърни внимание, че Давид не бил лековерен. Той вярвал в Бога, защото го познавал и имал добри взаимоотношения с него. Той знаел, че Бог любещо защитава служителите си и спазва обещанията си. Ако искаме да развием подобна вяра, е необходимо да продължаваме да учим за Бога, за когото се говори в Библията. Когато прилагаме наученото, ще видим как хубавите резултати укрепват вярата ни. (Евреи 11:1)

Първоначално Саул се опитал да облече Давид със своите доспехи. Те наподобявали доспехите на Голиат — били изработени от мед и вероятно включвали голяма броня, покрита със застъпващи се плочици. Давид се опитал да се движи с огромната и тежка броня, но бързо осъзнал, че тя не е за него. Той нямал военно обучение и затова не бил свикнал да носи доспехи, особено бронята на Саул, който бил най–високият мъж в Израил. (1 Царе 9:2) Той я свалил и останал с облеклото, с което бил свикнал — облеклото на пастир, готов да защити стадото си. (1 Царе 17:38–40)

Давид носел пастирска тояга, торбичка, преметната през рамо, и прашка. По принцип прашката не изглеждала опасна, но всъщност била сериозно оръжие. Тя се състояла от малък джоб, прикрепен към две дълги кожени въжета, и била подходящо оръжие за един пастир. Човек поставял камъка в джоба, след което завъртал прашката над главата си с голяма сила и пускал едно от въжетата, така че камъкът се изстрелвал с изключителна точност. Това оръжие било толкова резултатно, че понякога войските имали специални отряди, въоръжени с прашки.

Така подготвен, Давид побързал да се срещне с противника си. Можем да си представим колко усърдно се молел, докато се навеждал да избере пет малки и гладки камъка от сухото речно корито. След това Давид се затичал към бойното поле!

Какво си помислил Голиат, когато видял противника си? В повествованието четем: „Филистимецът изпита презрение към него, защото той беше още дете, румен и красив.“ Голиат извикал: „Да не би да съм куче, та идваш срещу мене с тояга?“ Явно той видял тоягата на Давид, но не забелязал прашката. Голиат го проклел в името на филистимските богове и се заклел, че ще даде тялото му на птиците и на дивите животни. (1 Царе 17:41–44)

Отговорът на Давид ни дава силно свидетелство за неговата вяра. Представи си как младият мъж се обръща към Голиат: „Ти идваш при мене с меч, с дълго копие и с късо копие, а аз идвам при тебе с името на Йехова, Богът на небесните войнства, Богът на войската на Израил, над когото ти се надсмиваш.“ Давид знаел, че човешките оръжия и сили не са от голямо значение. Голиат показал неуважение към Йехова Бог и Йехова щял да предприеме действия. Давид заявил, че „битката принадлежи на Йехова“. (1 Царе 17:45–47)

Давид не пренебрегнал размерите и оръжията на Голиат, но и не позволил тези неща да го смутят. Той не допуснал грешката на Саул и неговите воини — не се сравнявал с Голиат. Давид по–скоро сравнявал Голиат с Йехова. Със своя ръст от 2,9 метра Голиат се извисявал над всички останали мъже. Но колко голям бил той в сравнение с Върховния владетел на Вселената? За Йехова той бил почти колкото насекомо — и то насекомо, което бил готов да стъпче!

Давид се затичал към противника си и извадил един камък от торбата си. След като го сложил в прашката, той я завъртял, докато не започнала да свисти. Застанал плътно зад воина, който носел големия му щит, Голиат тръгнал срещу Давид. Ръстът на Голиат всъщност се оказал недостатък, тъй като воинът до него бил с нормални размери и трудно можел да вдигне щита толкова високо, че да предпази главата му. А именно в нея се бил прицелил Давид. (1 Царе 17:41)

Той пуснал единия край на прашката. Представи си каква тишина настъпила, докато камъкът летял към целта си. Несъмнено Йехова направил така, че да не се налага Давид да хвърля втори камък. Той уцелил Голиат право в челото. Великанът се сгромолясал по лице на земята. Воинът, който носел щита му, избягал, обзет от ужас. Давид се приближил, взел меча на Голиат и му отрязал главата. (1 Царе 17:48–51)

Най–накрая Саул и воините му събрали смелост. Надавайки боен вик, те тръгнали срещу филистимците. Битката се развила точно както Давид бил казал на Голиат: „Йехова ... ще ви предаде в нашите ръце!“ (1 Царе 17:47, 52, 53)

Днес служителите на Бога вече не участват в буквални войни. (Матей 26:52) Но все пак трябва да подражаваме на вярата на Давид. За нас Йехова трябва да е също толкова реален, колкото бил за Давид. Той е единственият, който заслужава поклонение и страхопочитание. Понякога може да ни се струва, че проблемите ни са толкова големи, че не можем да ги преодолеем сами. Но трябва да помним, че те са нищожни в сравнение с безграничната сила на Йехова. Ако подобно на Давид изберем Йехова за свой Бог и развием вяра в него, тогава никое предизвикателство няма да ни изплаши. Няма нищо, което да е отвъд силите на Йехова!