Пази се от това да бъдеш праведен в собствените си очи!
ПРЕЗ първи век фарисеите се радвали на добра репутация на праведни поклонници на Бога. Те били сериозни изследователи на Писанията и се молели често. Някои хора ги смятали за внимателни и разумни. Юдейският историк Йосиф Флавий писал: „Фарисеите проявяват обич помежду си и култивират хармонични отношения с обществото.“ Нищо чудно, че те вероятно били най–уважаваните и високо почитани личности в юдейското общество по онова време!
Но днес думата „фарисейски“ и свързани с нея изрази имат отрицателно значение, синоними са на фалшива набожност, праведност в собствените очи, високомерие, лицемерна благочестивост и формално поклонение. Защо фарисеите изгубили доброто си име?
Защото за разлика от повечето юдеи, Исус Христос не бил подведен от външния вид на фарисеите. Той ги сравнил с „варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота“. — Матей 23:27.
Вярно е, че те принасяли дълги молитви, докато стояли на публични места, но това било, за да ги видят другите, както казал Исус. Тяхното поклонение било просто театър. Те обичали първите места на угощенията и предните места в синагогите. Макар че всички юдеи били задължени да имат ресни на дрехата си, фарисеите се опитвали да впечатлят хората, като имали прекалено дълги ресни. Те с гордост носели своите уголемени филактерии (кутийки, съдържащи стихове от Писанията) подобно на талисмани. (Матей 6:5; 23:5–8) Тяхното лицемерие, тяхната алчност и тяхната арогантност в крайна сметка им донесли позор.
Исус изразил това, че Бог отхвърлил фарисеите, с думите: „Лицемери! Добре е пророкувал Исаия за вас, като е казал: ‘Тия люде се приближават при Мене с устата си, и Ме почитат с устните си; но сърцето им далеч отстои от Мене. Обаче напразно Ми се кланят, като преподават за поучения човешки заповеди’.“ (Матей 15:7–9) Тяхната праведност всъщност била праведност в собствените им очи. Затова е разбираемо, че Исус предупредил учениците си: „Пазете се от фарисейския квас.“ (Лука 12:1) Днес ние също трябва ‘да се пазим’ от това да бъдем праведни в собствените си очи, или от това да станем религиозни лицемери.
И тогава трябва да имаме предвид, че човек не става праведен в собствените си очи за един ден. Не, тази склонност се промъква постепенно, за известно време. Дори и неволно човек може да придобие нежелателните черти на фарисеите.
Една високомерна нагласа
Кои са някои от чертите, от които трябва ‘да се пазим’? Хората, които са праведни в собствените си очи, обикновено „говорят, и се държат, и изглеждат така, сякаш никога не са правили грешки“ — обяснява Encyclopædia of Religion and Ethics [„Енциклопедия на религията и етиката“]. Онези, които са праведни в собствените си очи, обичат да се хвалят и да изтъкват себе си, което било основен проблем при фарисеите.
Исус описал тази фарисейска нагласа с една притча: „Двама души възлязоха в храма да се помолят, единият фарисей, а другият бирник. Фарисеят, като се изправи, молеше се в себе си така: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедни, прелюбодейци и особено не като тоя бирник. Постя дваж в седмицата, давам десятък от всичко що придобия.“ За разлика от него бирникът смирено признал грешките си и се оказал по–праведен от хвалещия се фарисей. Исус разказал тази притча за онези, „които уповаваха на себе си, че са праведни, и презираха другите“. — Лука 18:9–14.
Като несъвършени хора понякога ние можем да смятаме, че сме по–добри от другите, поради нашите естествени дарби или преимущества. Но християните трябва бързо да отхвърлят тези мисли. Може би ти имаш дългогодишен опит в християнския живот. Може би умело поучаваш от Библията. Или може би изповядваш, че си помазан да управляваш с Христос в небето. Някои хора в сбора може би се радват на специални привилегии като целодневни служители, старейшини или помощник–служители. Запитай се: ‘Как би се чувствувал Йехова, ако аз използувам онова, което Той ми е дал, като основание да мисля, че съм нещо повече от другите?’ Несъмнено това не би му било угодно. — Филипяни 2:3, 4.
Когато един християнин прояви нагласа на превъзходство поради своите дадени от Бога качества, привилегии или авторитет, той всъщност ограбва от Бога славата и заслугите, които само Той заслужава. Библията ясно напътствува християнина „да не мисли за себе си по–високо, отколкото трябва да мисли“. Тя ни подканя: „Бъдете единомислени един към друг; не давайте ума си на високи неща, но предавайте се на скромни неща: не считайте себе си за мъдри.“ — Римляни 12:3, 16.
„Не съдете“
Според една библейска енциклопедия човекът, който е праведен в собствените си очи, „смята себе си за морално праведен, или с добра позиция пред Бога, поради своето придържане към буквата на законните изисквания, без оглед на техния дух“. Друг труд описва онези, които са праведни в собствените си очи, като „прекалено религиозни хора, които прекарват цялото си време в търсене на зло у другите“.
Фарисеите се провинили именно в това отношение. След време техните човешки правила започнали да изглеждат по–важни от божиите закони и принципи. (Матей 23:23; Лука 11:41–44) Те се поставили за съдии над другите и били склонни да осъдят всеки, който не отговарял на техните собствени стандарти за праведност. Тяхната надменна нагласа и прекалено високото мнение за себе си създали у тях необходимост да оказват контрол върху другите хора. Неспособността им да оказват контрол върху Исус, ги карала да изпадат в ярост, така че те замислили неговото убийство. — Йоан 11:47–53.
Колко е неприятно да бъдеш в компанията на някой, който се е самоназначил за съдник и винаги търси грешки, изследвайки под лупа и контролирайки всекиго около себе си. Всъщност никой в сбора няма властта да налага на другите свои мнения и саморъчно изковани правила. (Римляни 14:10–13) Уравновесените християни осъзнават, че много аспекти от ежедневния живот спадат към областта на личните решения. Особено онези, които имат склонност към перфекционизъм и са взискателни, трябва да избягват да съдят другите.
Вярно е, че християнският сбор е упълномощен да има ръководни насоки, които допринасят за гладкото функциониране на земната организация на Йехова. (Евреи 13:17) Но някои хора са изопачили тези насоки или са прибавили към тях свои собствени правила. В една област всички участници в Теократичното училище за проповедна служба трябвало да бъдат облечени с костюм и да закопчават сакото си, когато изнасят доклад. Ако някой участник не бил облечен така, повече не бил допускан да изнася доклади. Нима вместо да се правят такива непоклатими правила, няма да е по–разумно и в по–голяма хармония с духа на божието Слово да се даде любезно, лично напътствие, ако е необходимо? — Яков 3:17.
Праведността в собствените очи може също така да прокара и възгледа, че ако един християнин преживява много лични проблеми, той сигурно е слаб в духовно отношение. Точно това мислели за верния Йов праведните в собствените си очи Елифаз, Валдад и Софар. Те нямали пълна представа за положението, затова било проява на самонадеяност от тяхна страна да обвиняват Йов в грях. Йехова ги порицал за изкривената им преценка на изпитанията на Йов. — Виж Йов, глави 4, 5, 8, 11, 18, 20.
Погрешно насочена пламенност
Праведността в собствените очи и пламенността често са свързани. Апостол Павел говорел за религиозно настроените юдеи като за хора, които имали ‘ревност за Бога, само че не според пълното знание. Понеже, ако не знаели правдата, която е от Бога и искали да поставят своята, те не се покорявали на правдата от Бога’. (Римляни 10:2, 3) Като фарисей, самият Павел също бил изключително пламенен, макар че пламенността му била насочена погрешно, не била основана на праведността на Йехова. — Галатяни 1:13, 14; Филипяни 3:6.
Затова е подходящо Библията да ни напътствува: „Не ставай прекалено праведен, и не мисли себе си чрезмерно мъдър; защо да се погубиш?“ (Еклисиаст 7:16) В сбора един християнин може да започне с едно съвестно начало, но неговата съвестност и пламенност могат да се изродят в праведност в собствените очи. Когато е ръководена от човешка мъдрост, а не от праведността на Йехова, религиозната пламенност може да навреди на другите. Как?
Родителите, например, може да бъдат прекалено заети с грижата за духовните нужди на другите, и в процеса на тези грижи да пренебрегнат потребностите на своето семейство. Или родителите могат да бъдат прекалено пламенни, като изискват от своите деца повече, отколкото те биха могли да направят. (Ефесяни 6:4; Колосяни 3:21) Някои деца, които не могат да отговорят на такива неразумни изисквания, реагират на тях, като водят двоен живот. Един разумен родител ще има предвид границите на възможностите на своето семейство и ще направи подходящи промени. — Сравни Битие 33:12–14.
Прекалената пламенност може също така да ни лиши от такт, съчувствие и нежност, които са важни в нашите отношения с другите. Човек може да работи много усилно, за да подпомогне интересите на Царството. Но прекалената му пламенност може да нарани другите. Павел казал: „И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува.“ — 1 Коринтяни 13:2, 3.
Бог гледа с благоволение на смирените
Като християни ние трябва да разпознаем опасността от това да бъдем праведни в собствените си очи, преди тя да започне да действува. Ние трябва да избягваме надменната нагласа, навика да съдим другите и сляпата пламенност, основана на човешка мъдрост.
Като ‘се пазим’ от фарисейската нагласа, вместо да съдим другите като праведни в собствените си очи, е по–добре да се съсредоточим върху собствените си склонности и предпочитания. Вярно е, че Исус осъдил фарисеите и ги нарекъл „рожби ехиднини“, заслужаващи вечно унищожение. Но Исус можел да чете в сърцата на хората. А ние не можем. — Матей 23:33.
Нека търсим божията праведност, а не нашата собствена. (Матей 6:33) Само тогава можем да имаме благоволението на Йехова, защото Библията подканя всички нас: „Облечете смирението; защото Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат.“ — 1 Петър 5:5.