Мишна и божият Закон, даден на Моисей

„ЗАПОЧВАМЕ с впечатлението, че се включваме в разговор, който се води от доста дълго време по въпроси, които изобщо не можем да разберем . . . Чувствуваме се така, сякаш сме в транзитната чакалня на отдалечено летище. Разбираме думите, които хората изричат, но сме озадачени относно тяхното значение и грижите на тези хора, и най–вече сме озадачени от неотложността, която звучи в гласовете им.“ С тези думи юдейският учен Яков Нойснер описва чувствата, които читателите могат да изпитат, когато четат за първи път Мишна. Нойснер добавя: „Мишна започва отникъде. Тя завършва внезапно.“

В изданието A History of Judaism [„История на юдаизма“] Даниъл Джереми Силвър нарича Мишна „основния текст на равинския юдаизъм“. Всъщност той дори казва по–нататък: „Мишна измести Библията като основна програма на постоянното [юдейско] образование.“ Защо една книга с толкова неясен стил придобила такова значение?

Част от отговора се крие в следното изказване, записано в Мишна: „Моисей получил Тора на Синайската планина и я предал на Исус Навиев, Исус Навиев — на старейшините, старейшините — на пророците. А пророците я предали на хората от голямото събрание.“ (Авот 1:1) Мишна твърди, че се занимава с информация, дадена на Моисей на Синайската планина — неписана част от божия Закон за Израил. Хората от голямото събрание (по–късно наречено синедрион) били смятани за част от дълга поредица от мъдри книжници, или мъдреци, които устно предавали някои учения от поколение на поколение, докато накрая те били записани в Мишна. Но дали това е така? Всъщност кой е написал Мишна и защо? Дали нейното съдържание произлиза от Моисей на Синайската планина? Дали тя има значение за нас днес?

Юдаизъм без храм

Вярването в божествен устен закон, даден в допълнение на писмения Закон на Моисей, било непознато по времето, когато Писанията били писани под вдъхновение.a (Изход 34:27) Много векове след това в рамките на юдаизма се развила групата на фарисеите и тази идея била пропагандирана от тях. През първи век от н.е. садукеите и други юдеи се противопоставили на това небиблейско учение. Но докато храмът в Йерусалим бил център на юдейското поклонение, въпросът за един устен закон бил на заден план. Поклонението в храма придавало същност и донякъде стабилност на живота на всеки юдей.

Но през 70 г. от н.е. юдейският народ преживял религиозна криза с небивали размери. Йерусалим бил разрушен от римските легиони и над един милион юдеи били убити. Храмът, центърът на духовния им живот, престанал да съществува. Вече не било възможно да се живее според Моисеевия закон, който изисквал жертви и свещеническа служба в храма. Основният камък на юдаизма бил премахнат. Изследователят на Талмуда Адин Щайнзалц пише: „Унищожението . . . през 70 г. от н.е. направило реконструкцията на цялостната същност на религиозния живот неотложна необходимост.“ И тази реконструкция наистина била извършена.

Дори още преди храмът да бъде унищожен, Йоханан Бен Закай, един уважаван ученик на фарисейския водач Хилел, получил разрешение от Веспасиан (който скоро щял да стане император) да премести духовния център на юдаизма, а също и синедриона от Йерусалим в Ямния. Както обяснява Щайнзалц, след разрушаването на Йерусалим, Йоханан Бен Закай „се сблъскал с предизвикателството да изгради нов център за народа и да помогне на хората да се приспособят към новите условия, при които религиозната пламенност трябвало да бъде пренасочена към друго средоточие, след като Храмът вече не съществувал“. Това ново средоточие бил устният закон.

От храма били останали само руини и садукеите и другите юдейски секти не предложили никаква убедителна алтернатива. Така фарисеите станали водещи в юдаизма, като абсорбирали в себе си онези, които се противопоставяли. Наблягайки на единството, водещите равини престанали да се наричат фарисеи, термин, който бил зареден със сектантски и партизански смисъл. Те станали известни просто като равините, „мъдреците на Израил“. Тези мъдреци създали една система от вярвания, която поела в себе си тяхната идея за устния закон. Това била духовна структура, която била много по–неуязвима за човешките стремежи от храма.

Събиране на устния закон

Макар че равинската школа в Ямния (около 40 километра западно от Йерусалим) била основният център, из целия Израил и дори чак до Вавилон и Рим започнали да възникват други школи, които учели устния закон. Но това създало един проблем. Щайнзалц обяснява: „Докато всички мъдреци били събрани заедно и основното учение се извършвало от една група мъже [в Йерусалим], единството на традицията било запазено. Но увеличаването на броя на учителите и основаването на отделни школи породило . . . изобилие от форми и методи на изразяване.“

Учителите на устния закон били наречени танаим, израз, образуван от арамейски корен, означаващ „да изучавам“, „да повтарям“ или „да поучавам“. Това подчертавало техния метод на изучаване и преподаване на устния закон чрез усилно повтаряне и запаметяване. За да бъде улеснено запаметяването на устните традиции, всяко правило или обичай били съкратени до размера на кратка, сбита фраза. Колкото по–малко били думите, толкова по–добре. Била търсена една стилизирана, поетична форма и фразите често били напявани или пети като песен. Но тези правила били неорганизирани и се различавали много при различните учители.

Първият равин, който придал конкретна форма на множеството устни традиции, бил Акиба Бен Йосиф (около 50–135 г. от н.е.). За него Щайнзалц пише: „Неговите съвременници сравнили труда му с труда на един работник, който отива в градината и наслуки напълва кошницата си с каквото намери, а след това се връща в къщи и подрежда всяко нещо поотделно. Акиба изследвал множество неорганизирани въпроси и ги подредил в ясни категории.“

През втори век от н.е. — над 60 години след разрушаването на Йерусалим — начело на едно второ юдейско въстание против Рим застанал Бар Кохба. И отново бунтът довел до катастрофа. Акиба и много от неговите ученици били сред юдейските жертви, наброяващи близо един милион души. Всяка надежда за възстановяването на храма била разбита, когато римският император Адриан забранил на юдеите да посещават Йерусалим, с изключение на годишнината от разрушаването на храма.

Танаимите, които живели след Акиба, никога не били виждали храма в Йерусалим. Но организираният образец на изучаването на традициите в устния закон станал техен „храм“, или център на поклонение. Работата, започната от Акиба и неговите ученици относно обособяването на структурата на устния закон, била продължена от последния от танаимите Юда ха–Наси.

Как е съставена Мишна

Юда ха–Наси бил потомък на Хилел и Гамалиил.b Роден по времето на бунта на Бар Кохба, той застанал начело на юдейската общност в Израил към края на втори век и началото на трети век от н.е. Титлата ‘ха–Наси’ означава „князът“ и е показателна за неговото положение в очите на сънародниците му юдеи. Често той бил наричан просто Равинът. Юда ха–Наси бил начело както на своята школа, така и на синедриона, отначало в Бет Шеарим, а по–късно в Сепфорис (в Галилея).

Съзнавайки, че по–нататъшните конфликти с Рим могат да застрашат предаването на устния закон, Юда ха–Наси решил да му придаде форма, която да осигури запазването му. Той събрал в своята школа най–забележителните книжници за онова време. Всяка точка и всеки обичай от устния закон били обсъдени. Обобщенията на тези обсъждания били събрани в невероятно сбити фрази, подредени по строгия образец на поетичната еврейска проза.

Тези обобщения били организирани в шест основни подразделения — седер — според основните теми. Юда ги разделил после на 63 групи или трактати. Така духовното образование вече било пълно. Дотогава тези обичаи винаги били предавани устно. Но като допълнителна защита била предприета последната революционна стъпка — всичко това било записано. Тази правеща силно впечатление конструкция, събрала в себе си устния закон, била наречена Мишна. Названието Мишна идва от еврейския корен шана̀, означаващ „да повтарям“, „да изучавам“ или „да поучавам“. Тя е еквивалент на арамейското тена̀, от което идва танаѝм, изразът, с който били наричани учителите на Мишна.

Целта на Мишна не била да установи един окончателен кодекс от правила. Тя се занимавала повече с изключенията, приемайки, че читателят познава основните принципи. Всъщност тя обобщавала онова, което било обсъждано и поучавано в равинските школи по времето на Юда ха–Наси. Мишна била замислена като конспект на устния закон за по–нататъшно обсъждане, като скелет или основна конструкция, върху която да се гради.

Мишна не разкрива нещо, което било дадено на Моисей на Синайската планина, а по–скоро дава прозрение върху развитието на устния закон, една идея, която произлизала от фарисеите. Информацията, записана в Мишна, хвърля известна светлина относно някои неща, казани в Християнските гръцки писания и относно някои спорове между Исус Христос и фарисеите. Но човек трябва да бъде предпазлив, защото идеите, които се намират в Мишна, отразяват юдейските възгледи от втори век от н.е. Мишна е мостът между периода на втория храм и Талмуда.

[Бележки под линия]

[Блок на страница 26]

Подразделенията на мишна

Мишна е разделена на шест части, наречени ‘седер’. Те съдържат 63 по–малки книги или трактати, разделени на глави и мишнайот, или абзаци (не стихове).

1. Зераим (Закони за земеделието)

Тези трактати включват обсъждания относно молитвите, казвани при хранене и във връзка със земеделието. Те включват и правила относно десятъка, дяловете на свещениците, прибирането на оставеното по края на нивата и годините на сабат.

2. Моед (Свети събития, празници)

Трактатите в този седер обсъждат законите, свързани със сабат, Деня на изкуплението и други празници.

3. Нашим (Жени, брачен закон)

Тези трактати обсъждат брака и развода, обетите, назиреите и случаите на подозрение в прелюбодейство.

4. Незикин (Вреди и граждански закон)

Трактатите от този седер обхващат въпроси, свързани с гражданския закон и собствеността, съдилищата и наказанията, функционирането на синедриона, идолопоклонството, клетвите и етиката на бащите (авот).

5. Кодашим (Жертви)

Тези трактати обсъждат правилата, свързани с животинските и зърнените жертви, както и характеристики на храма.

6. Тохарот (Очистващи ритуали)

Този седер се състои от трактати, обсъждащи ритуалната чистота, къпането, миенето на ръцете, кожните болести и нечистотата на различни обекти.

[Блок на страница 28]

Мишна и християнските гръцки писания

Матей 12:1, 2: „По онова време, в една събота, Исус минаваше през посевите; а учениците Му, като огладняха, почнаха да късат класове и да ядат. А фарисеите, като видяха това, рекоха Му: Виж, Твоите ученици вършат каквото не е позволено да се върши в събота.“ Еврейските писания не забраняват онова, което направили учениците на Исус. Но в Мишна намираме списък от 39 дейности, които равините забранявали на сабат. — Шабат 7:2.

Матей 15:3: „А [Исус] в отговор им каза: Защо и вие заради вашето предание престъпвате Божията заповед?“ Мишна потвърждава тази нагласа. (Санхедрин 11:3) Там четем: „По–голяма строгост се придава на [спазването на] думите на книжниците, отколкото на [спазването на] думите на [писания] Закон. Ако човек каже: ‘Не е задължително да се носят филактерии’, така че да престъпи думите на Закона, той не носи вина; [но ако каже:] ‘В тях трябва да има пет части’, така че всъщност добавя към думите на книжниците, той носи вина.“ — „Мишна“, от Хърбърт Данби, стр. 400.

Ефесяни 2:14: „Защото [Исус] е нашият мир, Който направи двата отдела едно, и развали средната стена, която ги разделяше.“ Мишна казва: „В Храмовата планина имало една преграда (сорег) с отвори в нея, която била висока десет длани.“ (Мидот 2:3) На езичниците било забранено да преминават от другата страна и да влизат във вътрешните дворове. За тази стена може образно да е говорел апостол Павел в писмото до Ефесяните през 60 или 61 г. от н.е., когато тя все още съществувала. Символичната стена бил Договорът на Закона, който дълго време разделял юдеите и езичниците. Но въз основа на Христовата смърт през 33 г. от н.е. тази стена била премахната.