„Законът стана наш възпитател“

КОЛКО са децата, които разбират каква е стойността на правилата и дисциплинирането? Не са много, нали? За тях ограниченията са неприятни. Но онези, които имат отговорността да помагат на младите, знаят, че подходящият надзор е напълно необходим. И вероятно с течение на годините повечето младежи ще започнат да разбират колко е ценно ръководството, което са получавали. Апостол Павел онагледил един аспект от надзора на Йехова Бог в отношенията му с неговия народ в миналото, като използвал за пример човек, който осигурявал защита на деца.

Някои християни от римската провинция Галатия, които живели през първи век, твърдели, че Бог одобрява само онези, които спазвали Закона, даден на израилтяните чрез Моисей. Апостол Павел знаел, че това не било вярно, тъй като Бог дал светия дух и на хора, които никога преди това не били спазвали юдейския закон. (Деяния 15:12) Затова Павел поправил този погрешен възглед с помощта на един пример. В своето писмо до християните в Галатия той писал: „Законът стана наш възпитател, водещ до Христос.“ (Галатяни 3:24) Образът на възпитателя, както казва един учен, има „древен и богат произход“. По–пълното разбиране на този образ пояснява мисълта, която посочил апостол Павел.

Възпитателят и неговите отговорности

В по–заможните гръцки, римски и дори и юдейски домове често имало възпитатели, които се грижели за децата от тяхното най–ранно детство до пубертета. Обикновено възпитателят бил доверен роб, често в напреднала възраст, който се грижел за безопасността на детето, както и за това желанията на бащата във връзка с детето да бъдат изпълнени. През целия ден възпитателят придружавал детето където и да отиде, помагал му да се поддържа чисто, водел го на училище, често му носел учебниците и другите принадлежности и му помагал с уроците.

Възпитателят обикновено не бил преподавател. Вместо да преподава формални поучения, възпитателят само прилагал разпорежданията на бащата и пазел детето. Той обаче давал косвени напътствия чрез осигуряването на надзор и дисциплина. В това се включвали съвети във връзка с поведението, порицаване и дори прилагане на физическо наказание за лошо държание. Разбира се, майката и бащата имали главната отговорност да обучават детето си. Но все пак, докато момчето растяло, неговият възпитател го учел, че то трябва да има хубава стойка, когато върви по улиците, да носи наметало, да седи и да яде прилично, да става пред по–възрастните, да обича родителите си и т.н.

Гръцкият философ Платон (428–348 г. пр.н.е.) бил убеден, че детските страсти трябва да бъдат контролирани. Той писал: „Точно както овцете и другите пасящи животни не могат да съществуват без пастир, така и децата не могат да живеят без възпитател, нито пък робите без господар.“ Този възглед може би изглежда твърде краен, но именно така Платон виждал нещата.

Тъй като възпитателите били винаги с децата, на тях започнало да се гледа като на хора, налагащи сурови наказания, като на строги пазачи, които са непрекъснат източник на дребнави, досадни и безполезни забележки. Но независимо от това, че имали такава репутация, възпитателите осигурявали защита както в морално, така и във физическо отношение. Гръцкият историк Апиан от втори век от н.е. разказва за един възпитател, който на път за училище обгърнал с ръце детето, което било под негово покровителство, за да го защити от престъпници, които искали да го убият. Когато отказал да пусне момчето, и възпитателят, и детето били убити.

Неморалността била широко разпространена сред елинистичното общество. Децата, особено момчетата, имали нужда от защита, за да не станат жертва на сексуално малтретиране. Затова възпитателите присъствали и на уроците на децата, тъй като на много от учителите не можело да се има доверие. Гръцкият оратор Ливаний от четвърти век от н.е. дори казал, че възпитателите трябвало да бъдат като „пазачи на разцъфтяващите младежи“, за да „спират нежеланите обожатели, като ги отблъскват и държат настрана, така че да не им позволяват да се сприятеляват с момчетата“. Много възпитатели спечелвали уважението на онези, за които се грижели. Паметни плочи свидетелстват за признателността, която възрастните изпитвали към своите любими бивши възпитатели дори след тяхната смърт.

Законът като възпитател

Защо апостол Павел сравнил Моисеевия закон с възпитател? Какво прави този пример особено подходящ?

Първото нещо е това, че Законът служел като защита. Павел обяснил, че юдеите били „пазени под стража от закона“, сякаш се намирали под осигуряващото защита покровителство на някой възпитател. (Галатяни 3:23) Законът оказвал влияние върху всеки аспект от живота им. Той контролирал техните страсти и плътски желания. Ръководел тяхното поведение и постоянно ги порицавал за грешките, които вършели, като така помагал на всеки израилтянин да осъзнава собствените си слабости.

Законът бил защита и срещу покваряващи влияния, като например упадъчните морални стандарти и религиозни обичаи на околните народи. Божията забрана за сключване на бракове с езичници, например, била много важна за духовното добруване на народа като цяло. (Второзаконие 7:3, 4) Подобни постановления запазвали духовната чистота на хората от Божия народ и ги подготвяли за идването на Месията. Това наистина били любещи мерки. Моисей напомнил на събратята си израилтяни: „Както човек наказва сина си, така и Господ, твоят Бог, наказва тебе.“ (Второзаконие 8:5)

Основен елемент в примера на апостол Павел обаче бил временният характер на властта на възпитателя. Когато детето пораснело, то вече не било под властта на възпитателя си. Гръцкият историк Ксенофонт (431–352 г. пр.н.е.) писал: „Когато момчето престане да бъде дете и става юноша, другите го освобождават от неговия [възпитател] и от неговия [учител]; тогава то вече не е под тяхната власт, а му се позволява да тръгне по свой път.“

Същото било и с властта на Моисеевия закон. Неговата роля била временна — „да направи престъпленията явни, докато дойде семето“, Исус Христос. Апостол Павел обяснил, че за юдеите Законът бил „възпитател, водещ до Христос“. За да могат съвременниците на Павел от юдейски произход да се радват на Божието одобрение, те трябвало да приемат ролята на Исус в Божията цел. Щом направели това, ролята на възпитателя щяла да бъде изпълнена. (Галатяни 3:19, 24, 25)

Законът, който Йехова дал на израилтяните, бил съвършен. Той изцяло изпълнил целите, поради които бил постановен — да защитава служителите на Бога и да ги научи на неговите възвишени стандарти. (Римляни 7:7–14) Законът бил добър възпитател. Но за някои, които живеели под неговото покровителство, може да е изглеждало, че изискванията му са прекалено тежки. Ето защо, Павел могъл да напише, че когато дошло определеното от Бога време, ‘с това, че ни е откупил, Христос ни е освободил от проклятието на Закона’. Законът бил „проклятие“ единствено в смисъл, че задължавал несъвършените юдеи да се подчиняват на стандарти, на които не можели да отговорят напълно. Той изисквал внимателно да бъдат спазвани определени ритуали. Но щом юдеите признаели по–висшата уредба, направена възможна чрез изкупителната жертва на Исус, придържането към ограниченията на възпитателя вече не било необходимо. (Галатяни 3:13; 4:9, 10)

Следователно чрез сравняването на Моисеевия закон с възпитател Павел искал да подчертае неговата роля в осигуряването на защита, както и временния му характер. Божието одобрение може да бъде спечелено не с подчинение на този Закон, а с признаването на Исус и проявяването на вяра в него. (Галатяни 2:16; 3:11)

[Блок/Снимка на страница 21]

„НАСТОЙНИЦИ И УПРАВИТЕЛИ“

Освен за възпитателя, апостол Павел използвал и примерите за „настойниците и управителите“. В Галатяни 4:1, 2 четем: „Казвам, че докато е малко дете, наследникът не се различава по нищо от един роб, макар че е господар на всичко, но е под надзора на настойници и управители до деня, определен предварително от баща му.“ Отговорностите на „настойниците и управителите“ се различавали от тези на възпитателите, но мисълта, която Павел искал да подчертае, общо взето била същата.

Под римския закон ‘настойникът’ бил назначен да действа като попечител на дете, останало без родители, и се занимавал с финансовите му средства, докато достигало пълнолетие. Затова, както казва Павел, макар че такова дете теоретично било „господар“ на наследството си, докато било малко, то нямало никакви права над него, подобно на един роб.

‘Управителят’, от друга страна, отговарял за финансовите въпроси на дома. Юдейският историк Йосиф Флавий казва, че един младеж на име Хиркан помолил баща си да упълномощи с писмо управителя на дома им да даде на Хиркан пари, за да направи някакви покупки.

Така подобно на това да е под властта на възпитател, онзи, който се намирал под властта на ‘настойник’ или ‘управител’, не разполагал със свобода, докато бил дете. Животът на децата бил контролиран от други хора до времето, определено предварително от бащите им.

[Снимка на страница 19]

Рисунка върху древногръцка ваза, на която се вижда възпитател, който държи тояга

[Източник]

National Archaeological Museum Athens

[Снимка на страница 19]

Сцена, изобразена върху чаша от пети век пр.н.е., на която се вижда възпитател (с тояга), който наблюдава как детето, за което се грижи, получава обучение по поезия и музика

[Източник]

Bildarchiv Preussischer Kulturbesitz/Art Resource NY