Ранното християнство и държавата

В НАВЕЧЕРИЕТО на своята смърт Исус казал на своите ученици: „[Вие] не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.“ (Йоан 15:19) Но дали това означава, че християните ще възприемат една враждебна нагласа към властите на този свят?

Не светски, но не и враждебни

Апостол Павел казал на християните, живеещи в Рим: „Всеки човек да се покорява на властите, които са над него.“ (Римляни 13:1) Подобно на това апостол Петър писал: „Покорявайте се заради Господа на всяка човешка власт, било на царя, като върховен владетел, било на управителите, като пратеници от него, за да наказват злодейците и за похвала на добротворците.“ (1 Петър 2:13, 14) Явно подчинението на държавата и на нейните назначени по надлежния ред представители било възприет принцип сред ранните християни. Те се стремели да бъдат покорни на закона граждани и да живеят в мир с всички. — Римляни 12:18.

Под темата „Църквата и държавата“ The Encyclopedia of Religion [„Енциклопедия на религиите“] заявява: „През първите три столетия след Христа християнската църква била до голяма степен изолирана от официалното римско общество . . . Въпреки това християнските водачи . . . учели на подчинение спрямо римския закон и на лоялност спрямо императора, в границите, установени от християнската вяра.“

Почит, а не поклонение

Християните не проявявали враждебност спрямо римския император. Те уважавали неговата власт и му отдавали почитта, която се полагала на неговата позиция. По време на управлението на император Нерон апостол Петър писал на християните, живеещи в различни части на римската империя: „Почитайте всички . . . царя почитайте.“ (1 Петър 2:17) В говорещия гръцки език свят думата „цар“ била използувана не само за местните царе, но и за римския император. Апостол Павел напътствувал християните, живеещи в столицата на римската империя: „Отдавайте на всички каквото им се дължи . . . на който изисква почит, почитта.“ (Римляни 13:7, NW) Изобщо няма съмнение, че римският император изисквал почит. След време той дори изисквал поклонение. Тук обаче ранните християни прокарали границата.

За Поликарп се казва, че когато бил съден от един римски управител през втори век от н.е., той заявил: „Аз съм християнин . . . Ние сме поучавани да отдаваме цялата полагаща се почит . . . на управниците и властите, които са назначени от Бога.“ Но Поликарп предпочел да умре, вместо да отдаде поклонение на императора. Апологетът от втори век Теофил от Антиохия писал: „Аз по–скоро бих оказал почит на императора, не като му се покланям, а като се моля за него. Но на Бога, на живия и истински Бог аз отдавам поклонение.“

Уместните молитви относно императора изобщо не били свързани с поклонението на императора или с национализма. Апостол Павел обяснил целта им: „И тъй, увещавам, преди всичко, да отправяте молби, молитви, прошения, благодарения за всичките човеци, за царе и за всички, които са високопоставени, за да поминем тих и спокоен живот в пълно благочестие и сериозност.“ — 1 Тимотей 2:1, 2.

„В периферията на обществото“

Това изпълнено с уважение поведение на ранните християни не им донесло приятелството на света, в който живеели. Френският историк А. Аман разказва, че ранните християни „живеели в периферията на обществото“. Всъщност те живеели в периферията на две общества — на юдейското и на римското, като се сблъсквали с много предубеденост и неразбиране и от двете.

Например, когато бил лъжливо обвинен от юдейските водачи, апостол Павел заявил в своята защита пред римския управител: „Нито против юдейския закон, нито против храма, нито против Кесаря съм извършил някакво престъпление. . . . Отнасям се до Кесаря.“ (Деяния 25:8, 11) Съзнаващ, че юдеите заговорничат, за да го убият, Павел се отнесъл към Нерон, като по този начин признал авторитета на императора. В последствие при първия му процес в Рим изглежда Павел бил оправдан. Но по–късно той отново бил затворен и — според това, което казва традицията, — бил екзекутиран по заповед на Нерон.

За трудната позиция на ранните християни в римското общество социологът и теологът Ернст Трьолч писал: „Изключени били всички служби и призвания, които имали някаква връзка с идолопоклонството, или с поклонението на императора, или които имали нещо общо с кръвопролитие или със смъртно наказание, или които биха въвели християните в досег с неморалността на езичниците.“ Дали тази позиция не оставяла никакво място за мирни и изпълнени с взаимно уважение отношения между християните и държавата?

Отдаване на „дължимото“ на кесаря

Исус дал правило, което да ръководи поведението на християните спрямо римската държава, или всъщност спрямо всяко правителство, когато казал: „Отдавайте Кесаревите [неща] на Кесаря, а Божиите на Бога.“ (Матей 22:21) Това напътствие към Исусовите последователи било в силен контраст с нагласата на много националистично настроени юдеи, които ненавиждали римското иго и оспорвали законността на това да се плащат данъци на една чужда сила.

По–късно Павел казал на християните, живеещи в Рим: „Затова нужно е да се покорявате не само поради страх от гнева, но и заради съвестта. Понеже за тая причина и данък плащате. Защото владетелите са Божии служители, които постоянно се занимават с тая длъжност. Отдавайте на всички дължимото: комуто се дължи данък, данъка; комуто мито, митото.“ (Римляни 13:5–7) Макар че християните не били част от света, те били длъжни да са честни, плащащи данъци граждани, плащащи на държавата за услугите, които получавали. — Йоан 17:16.

Но дали думите на Исус са ограничени само спрямо плащането на данъци? Тъй като Исус не определил точно какво е кесарево и какво е божие, има гранични случаи, които трябва да бъдат решени според контекста или според нашето разбиране на цялата Библия. С други думи, решаването на това кои неща един християнин може да отдаде на кесаря понякога ще включва и съвестта на християнина, просветена от библейските принципи.

Внимателно уравновесяване на две съперничещи си изисквания

Много хора са склонни да забравят, че след като казал, че кесаревите неща трябва да се отдават на кесаря, Исус добавил: „Отдавайте . . . Божиите [неща] на Бога.“ Апостол Петър показал кое е на първо място за християните. Веднага след като ги съветвал да се подчиняват на „царя“, или императора и неговите ‘управители’, Петър писал: „[Бъдете] като свободни, обаче, не употребяващи свободата за покривало на злото, но като Божии слуги. Почитайте всички; обичайте братството; от Бога се бойте, царя почитайте.“ (1 Петър 2:16, 17) Апостолът показал, че християните са служители на Бога, а не на човешки владетел. Макар че те трябва да проявяват уместна почит и уважение към представителите на държавата, те трябва да правят това в страх от Бога, чиито закони са най–висши.

Години преди това Петър не оставил никакво съмнение относно върховенството на божия закон над човешкия. Юдейският синедрион бил административното тяло, на което римляните били дали както гражданска, така и религиозна власт. Когато той наредил на Исусовите последователи да престанат да поучават в Христовото име, Петър и другите апостоли отвърнали с уважение, но твърдо: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци.“ (Деяния 5:29, „Синодално издание“, 1993 г.) Явно ранните християни трябвало да спазват грижливо равновесие между покоряването на Бога и уместното подчинение на човешките власти. В началото на трети век от н.е. Тертулиан изразил това по следния начин: „Ако всичко е на кесаря, тогава какво ще остане за Бога?“

Компромис с държавата

С течение на времето позицията, възприета от християните от първи век относно държавата, постепенно отслабнала. Отстъпничеството, предсказано от Исус и апостолите, разцъфтяло през втори и трети век от н.е. (Матей 13:37, 38; Деяния 20:29, 30; 2 Солунци 2:3–12; 2 Петър 2:1–3) Отстъпническото християнство правело компромиси с римския свят, възприело неговите езически празници и неговата философия, и приело не само граждански служби, но също и военна служба.

Професор Трьолч пише: „От трети век нататък положението станало по–трудно, тъй като броят на християните във висшите прослойки на обществото и в по–знатните професии, в армията и в официалните кръгове се увеличил. На няколко места в [извънбиблейски] християнски писания има възмутени протести срещу участието в тези неща; от друга страна, ние също намираме опити за компромиси — аргументи, предназначени да успокояват обезпокоена съвест . . . От времето на Константин тези трудности изчезнали; търканията между християните и езичниците престанали и всички служби в държавата били открити.“

Към края на четвърти век от н.е. тази смесена, представляваща компромис форма на християнството станала държавна религия на римската империя.

През цялата си история т.нар. християнство — представено от католическата, протестантската и православната църкви — продължава да прави компромиси с държавата, като се намесва дълбоко в нейната политика и подкрепя нейните войни. На много искрени църковни членове, които са били шокирани от това, несъмнено ще им бъде приятно да узнаят, че днес има християни, които се придържат към позицията на християните от първи век в отношенията си с държавата. Следващите две статии ще разгледат подробно този въпрос.

[Снимка на страница 5]

Император Нерон, за когото Петър писал: „Царя почитайте.“

[Източник]

Musei Capitolini, Roma

[Снимка на страница 6]

Поликарп предпочел да умре, но да не отдава поклонение на императора

[Снимка на страница 7]

Ранните християни били мирни, честни, плащащи данъците си граждани