Любовта на семейството ми към Бог въпреки затвор и смърт

Разказано от Магдалена Ройтер род. Кусерова

БРАТ ми Вилхелм трябваше на следващия ден да бъде екзекутиран от националсоциалистите. Какво бе неговото престъпление? По причина на съвестта той се бил отказал да служи в германската армия. Този 25 годишен младеж знаел, че екзекуцията му от военно командо непосредствено предстояла. На 26 април 1940 година вечерта ни написа следващото писмо за сбогом, след което си легнал и заспал в спокоен сън.

„Скъпи родители, братя и сестри, всички вие знаете, колко много съм привързан към вас, нещо за което винаги трябва да мисля когато гледам семейството ни на снимката. Каква голяма хармония цареше в нашия дом. Но въпреки това трябва всички ние да обичаме Бога повече от всичко друго,така, както ни е поръчал това нашия водач Исус Христос. Ако ние твърдо се застъпим за него, тогава той ще ни възнагради за това.“

В последната си нощ нашия любим Вилхелм мислел за нас, християнските си родители, петимата си братя и петте си сестри, едно необикновено голямо и хармонично семейство. През всичките тези бурни времена ние винаги слагахме любовта към Бога на преден план преди всичко друго.

Къщата ни „Златен век“

Родителите ми, Франц и Хилда Кусерови бяха от кръщението си през 1924 г. — годината в която бях родена като осмо тяхно дете — винаги усърдни изследователи на Библията (Свидетели на Йехова). Детинството ни, което прекарахме заедно с нашите родители, беше прекрасно време. Поради преждевременното си пенсиониране баща ни бе в състояние изцяло да се занимава със семейството си и това той вършеше образцово и съобразно с библейските мащаби. Не минаваше ден, без да бъдеме поучавани в Библията. Родителите ни бяха вече познали, че децата не стават автоматически славословители на Йехова само поради това, че бащата и майката им са такива.

През 1931 година баща ни последва призива на дружеството Стражева Кула да се премести със семейството си в местност където надлъж и нашир нямаше еклезия. В Падерборн и околността — всичко на всичко около 200 населени места — имахме много работа да известяваме вестта за Царството. Най–голямата ми сестра Анемари служеше като извънредена пиониерка докато баща ми и 15 годишния ми брат Сигфрид бяха общи пионери.

На две стени от къщата ни в Бад Липшпринге баща ни бе написал с големи цветни букви: ЧЕТЕТЕ ЗЛАТНИЯТ ВЕК (така се наричаше по онова време списанието „Пробудете се!“). Този надпис се виждаше вече отдалече. Пред къщата ни имаше спирка на трамвая, който свързваше градовете Падерборн и Детмолд и на тази спирка кондурктора често извикваше: „Спирка ЗЛАТЕН ВЕК!“ Къщата ни и градината от хектар и половина, част от която бе подредена като прак, бе център за библейско обучение и християнска дейност на голямото ни семейство и всичко при нас се отнасяше до очаквания „Златен век“ — Божието Царство (Матей 6:9, 10).

В хармония

Домашната работа при таково голямо семейство трябваше също да се върши всеки ден. Трябваше да се берат плодове и зеленчуци, грижа бе необходима за кокошките и патиците и на най–малките от семейството трябваше да се приготвя и дава бутилката с биберона. От грижи се нуждаеха също кучето ни „Фифи“ и, котката ни „Пуси“, които принадлежаха към семейството. За това татко ни изработи един план и определи кой от нас децата кога да се грижи за домашната работа, работата в градината и храненето на животните. Всяко дете вършеше възложената му работа, която една седмица се вършеше от момче, а другата от момиче.

В плана баща ни също така обръщаше внимание и на развлечението към което принадлежаха свиренето на музика, рисуването и много други неща, които ни научи майка ни, която по професия бе учителка. Имахме пет цигулки, едно пиано, един орган, една китара и няколко флейти. Да, родителите ни не само се грижеха за това, да правиме домашните си упражнения, но и също правеха музиката и пеенето част от възпитателната програма

Днес знам, колко важно беше, че не минаваше ден, на който да не получим духовно възпитание дали когато бяхме седнали около масата и давахме отговори, дали когато учехме библейски текстове наизуст. Баща ни също много държеше да се изразяваме ясно и точно. С други думи: семейният ни живот бе идеален, далеч по–хубав, отколкото това може да се опише с думи. Разбира се и ние имахме слабости и баща ни често ни дисциплинираше с думи, които ни боляха повече отколкото удари. Той също ни учеше да се извиняваме за извършени грешки и да прощаваме на другите. По онова време разбира се още не познавахме колко важно ще стане веднъж това обучение за нас.

Най–малкият член на семейството, Паул–Герхард, се роди през 1931 г. Всички ние, братята му Вилхелм, Карл–Хайнц, Волфганг, Сигфрид и Ханс–Вернер и сестрите ми Анемари, Валтрауд, Хилдегард и Елизабет го посрещнахме с радост.

Началото на мъките

Скоро след това Адолф Хитлер зае властта в Германия. Изглеждаше, като че ли баща ни знаеше, какви проблеми ни очакваха и той все повече ни подготвяше за предстоящите ни трудни години. В Библията той ни показваше, как някои от верните християни били преследвани, хвърляни в затвора и дори убивани (Матей 16:25; 2 Тимотея 3:12; Откровение 2:10). Но по онова време мислех, че всичко това няма да сполети нашето семейство. Изобщо нямах представа какво още ще ни донесе бъдещето.

Първият удар бе смъртта на брат ми Сигфрид при злополука при къпенето. След това, през пролетта от 1933 г., станахме прицел за националсоциалистите. Тайната държавна полиция нареди да се заличи надписа от къщата ни. Но боята, с която го заличиха, бе толкова лоша, че все още можеше да се четат думите: ЧЕТЕТЕ ЗЛАТНИЯ ВЕК. И кондуктора на трамвая все още извикваше: „Спирка ЗЛАТЕН ВЕК!“

Но натиска постепенно се увеличи. Събратя, които бяха бити от Гестапото, потърсиха убежище в къшата ни. Пенсията на баща ми бе намалена поради това, че отказваше да поздравлява с Хитлеровия поздрав. В годините от 1933 до 1945 Гестапото претърси къщата ни 18 пъти. Това сплаши ли ни нас, децата? Сестра ми Валтрауд си спомня: „По време на преследването ние се чувствахме укрепнати от родителите ни поради това, че те продължаваха редовно да изучават Библията с нас. Както в миналото, така и сега действувахме по плана, изработен от баща ни.“

Най–младите под натиск

Ние, най–младите от семейството, ходехме всеки ден на училище с известно неспокойствие. Учителите искаха от нас, да поздравяваме знамето, да пееме нацистки песни и с вдигната ръка да казваме „Хайл Хитлер!“. Поради това, че отказвахме да вършим всичко това, станахме цел на присмех. Но какво ни помогна да останем крепки и непоколебими? Всички сме на мнение, че ежедневните разговори с родителите ни върху проблемите, възникнали за всеки един, бяха главната причина за нашата твърдост (Ефесяните 6:4). Те ни показаха, как трябва да се държим и да се защитаваме с помоща на Библията (1 Петър 3:15). Често упражнявахме това с помоща на въпроси и отговори.

Сестра ми Елизабет често си спомняше за изпитанията, които трябваше да понесат тя и по–малките. Тя разказва: „За нас бе извънреден тежък момент, който вероятно никога не може да се забрави, когато през пролетта на 1939 година класният ни, ни обозначи като духовно и морално занемарени и се погрижи да бъдеме отведени по съдебно нареждане от училището направо на непознато място. Тогава аз бях на 13, Ханс–Вернер на 9 и малкият Паул–Герхард на 7 години.“

Дори чак сега, преди късо време, писа един от тогавашните полицаи, когото гризеше съвестта, на Паул–Герхард в едно писмо: „Аз бях по онова време полицая, който ви отведе Вас и Вашата сестра и брат в поправителния дом. Аз бях този, който ви отведе там вечерта на онзи ден.“ Това трябва човек веднъж да си представи: три беззащитни деца просто така отведени без да се осведомят родителите!

Майка ми се опитваше седмици наред да открие, къде били отведени децата. Накрая тя узна, че те се намират в поправителен дом за морално занемарени деца в Дорстен. Ръководството на поправителния дом скоро установило, че децата били добре възпитани и че нямало абсолютно никакво основание те да останат в този дом. За това те били освободени след няколко месеца, но не се завърнаха в къщи. Какво се бе случило? Гестапото ги завело направо в един дом в Нетелстед при Минден, където се обучавали деца в националсоциалистически дух. Посещението на близките естествено бе забранено, но майка ми направи всичко възможно, за да засили децата си, дори и чрез тайни писма. Един път дори й се удаде тайно да ги посети и да разговаря с тях. По–късно те били разделени и отпратени по различни домове. Но всички те запазили вярността си и се отказвали да поздравяват знамето или да казват „Хайл Хитлер!“. Те сочели върху Деянието на апостолите 4:12 където се казва за Исус: „Чрез никой друг няма спасение“ (Библията Елберфелдер, [„хайл“ на немски означава „спасение“]).

Цялото семейство подложено на изпитание

Междувременно татко бе наказан с две съдебни присъди и хвърлен в затвора. На 16 август 1940 г. той бе освободен, но след само няколко месеца пак хвърлен в затвор в Касел–Велхайден, където бе осъден за трети път. Но през осемте месеца, когато бе свободен, той доживя радостта да кръсти три от децата си, а именно Хилдегард (19), Волфганг (18) и мене (16 годишна).

По същото време като баща ми, се хвърлиха в затвора майка ми и Хилдегард. Мен също ме изправиха пред съда и 17 годишна бях затворена в единична килия в затвора за млади престъпници във Вехта. Там нямах абсолютно нищо за работа. Трябваше да ставам рано сутринта, по цял ден седех и гледах варосаните стени — не бе лесно да се издържи това. Опитвах се, да си спомня колкото се може повече от научените библейски неща и бях изненадана, какви духовни богатства се намираха в паметта ми. Можах да си спомня за текста на песните за Царството, а и също така изработвах библейски разговори. Колко благодарна бях за обучението, което ми дадоха родителите ми!

След почти шест месеца затвор бях отведена в бюрото на директорката. Тя ми обясни, че ще бъда освободена, ако подпиша един документ, с който да обознача вярата си като фалшиво учение. Наново ми се даде привилегията да защита вярата си. От директорката не получих отговор. Само натъжено ми каза, че сега трябва да ме предаде на Гестапото. Четири месеца по–късно бях изпратена в концентрационния лагер Равенсбрюк.

Майка ми и Хилдегард се намираха по онова време в друг затвор и по–късно пак ги срещнах, когато и те пристигнаха в Равенсбрюк. Майка ми и аз останахме там до края на войната. Анемари и Валтрауд бяха също в затвора. Всички членове на семейството бяха или затворени или по различни домове. Голямата къща в Липшпринге, която в миналото кънтеше от детски смях и песен, бе сега празна. Надписа на къщата, който няколко пъти бе повторно бойдисан, не се виждаше вече. Наистина, ЗЛАТНИЯТ ВЕК вече не съществуваше.

Равенсбрюк — приятели и врагове

Когато пристигнах в Равенсбрюк, веднага се опитах да влеза в контакт с други свидетели. Но как да ги намеря между всички тези хиляди затворници? Към посрещането принадлежеше също и процедура на обезвъшаване. Затворничката, която прегледа главата ми, тихо ме запита: „Защо си тука?“ „Аз съм изследователка на Библията“ — отговорих аз. С радост тя възкликна: „Добре дошла от все сърце, мила сестро!“ След това бях отведена в блока на изследователите на Библията, където сестра Гертруд Пьотцингер се погрижи за мене.

На следващият ден ме повикаха в бюрото на лагрения комендант. На масата се намираше една голяма Библия, отворена при писмото до Римляните, глава 13–та. Той ми заповяда да прочета първия стих, където се казва: „Всеки човек да се покорява на властите“. След като прочетох стиха до край, той ми каза: „И сега ще ми обясните, защо отказвате да се покорявате на властите.“ Аз отговорих: „За да мога да Ви обясня това, бих желала да Ви прочета цялата глава.“ Той веднага затвори Библията и ме изпрати навън. Така започна затворничеството ми в Равенсбрюк, което траеше три години и половина.

Най–лошото в тези преживявания беше покрай бруталността на стражите на СС, зимното време. Всяка сутрин трябваше да излизаме на апел при ужасен студ. Това започваше в четири часа сутринта и можеше да трае от два до пет часа. Не бе позволено да се сложат ръцете в джобовете. За това получих подутини от измръзване на ръцете и краката и се нуждаех от лекарска помощ.

Но ние изполвахме и времето когато чакахме при апела на площада, за да се укрепнем духом. Когато стражите на СС не ни чуваха, повтаряхме един библейски текст и го предавахме от уста на уста и така съсредоточавахме вниманието и мислите си върху Божието слово. При един случай научихме всички наизуст Псалм 83, като един след друг го повтаряхме, но разбира се така, че стражите нищо не забелязаха. Това ни помогна да останеме духовно силни и да устоим. Нека обаче да се завърнем в пролетта на 1940 година.

Първият мъченик

По–старият ми брат Вилхелм бе осъден на смърт и публично екзекутиран в Мюнстер. Той бе първия мъченик в семейството. Майка ми и аз го посетихме късо преди смъртта му. Дълбоко впечатление ни направи неговото спокойствие. Той даде палтото си на майка и каза: „Сега вече няма да ми бъде необходимо“.

Хитлер отхвърли третата молба на Вилхелм за пожалване и самолично подписа заповедта за екзекуцията. Но дори и при връзването на очите се даде на Вилхелм последна възможност да се откаже от вярата си. Обаче той остана твърд. Запитаха го за последното му желание в отговор на което им каза добре да целят. Няколко години по–късно задължителният адвокат–защитник писа на семейството: „Той прие смъртта прав и веднага умря. Държанието му направи голямо впечатление на съда и на всички нас. Той умря в съответствие с неговото убеждение.“

Майка ми веднага замина в Мюнстер и поиска трупа. Тя бе твърдо решена да погребе сина си в Бад Липшпринге. „С това ще дадем на хората, които го познаваха голямо свидетелство — каза тя — Аз ще накрам Сатаната да заплати за това, че уби сина ми.“ Майка ми подаде молба баща ми да се освободи за четири дена за да вземе участие на погребението. За наша изненада това му се позволи!

Баща ми изказа молитвата при погребението и Карл–Хайнц, третия му син изнесе утешителна библейска реч на събралите се хора около гроба на Вилхелм. След няколко седмици Карл–Хайнц също така бе изпратен без съдебен процес в концентрационен лагер, най–напред в Сахсенхаузен, а по–късно в Дахау.

Още един кръвен свидетел

Когато другия ми брат, Волфганг — също по–стар от мене — се кръсти, той крепко се застъпи за истинския Бог въпреки че знаеше, че това можеше да му навлече смъртна присъда. Но той не можеше да забрави изтъкнатия пример на устойчивост от страна на баща му и на брат си, да, устойчивостта на цялото семейство. На 27 март 1942 г. той бе в затворническа килия в Берлин и писа следното писмо за сбогуване:

„Като трети ваш син и брат ще ви напусна утре сутринта. Не тъгувайте, ще дойде времето, когато пак ще бъдем заедно. ... Колко голяма ще бъде радостта ни, когато всички пак се видим. ... Сега сме разкъсани, всеки трябва сам да устои и всичко това ще ни бъде възнаградено.“

Хитлер решил, че смъртта чрез разстрелване на този отклонил се от военна служба е много мека за него. Затова той наредил да му се отсече главата. Волфганг бе екзекутиран като втори кръвен свидетел от семейството ни в затвора на Бранденбург. Той тъкмо бе навършил 20 години.

Любовта към Бог все още на първо място

Какво стана с членовете на семейството, които преживяха фашисткият период? Валтрауд и Ханс–Вернер бяха първите, които се завърнаха след края на Втората световна война в Бад Липшпринге. Следваха ги Хилдегард, Елизабет и Паул–Герхард. Баща ми се завърна със счупен крак във вагон за животни, пълен с овце.

Валтрауд си спомня: „Колко щастливи бяхме ние, че татко ни пак беше между нас. Но той бе много болен. В юни 1945 г. една милосердна сестра доведе тежко заболялия ми брат Карл–Хайнц от лагера в Дахау. В юли 1945 г. се завърна по заобиколки Анемари в Бад Липшпринге от затвора в Хамбург–Фулсбютел. Последните, майка ми и Магдалена, се завърнаха едва през септември 1945 г. след много препятствия от лагера в Равенсбрюк. Взаимните разказвания нямаха край.“

Времето на преследване беше ли намалило любовта ни към Бога? Абсолютно не! Въпреки болестта си, баща ни не отдихна докато не организира наново делото за свидетелствуване включително и проповядването от къща на къща и провеждането на срещи. В семейството направихме план, защото между другото трябваше да се грижим и за болните, а също така трябваше да се грижим и за прехраната. Но при всичко това любовта ни към Бог никога не се постави на заден план, а винаги най–напред. Също така разисквахме възможността за целодневна служба. Елизабет и аз поехме през 1946 г. службата като извънредни пионери и Анемари и Паул–Герхард започнаха със службата като общи пионери.

Последствията

Последствията за здравето ни от времето, прекарано в затвора, скоро се показаха. В октомври 1946 г. умря Карл–Хайнц на 28 годишна възраст от турбеколоза. Любимият ми баща завърши земния си живот в юли 1950 г. в убеждението, че делата му си отиваха веднага с него. Майка ми, която също така имаше небесна надежда, умря през 1979 година. (Виж Откровение 14:13.)

Елизабет трябваше да престане с целодневната служба, но до смъртта си през 1980 година тя остана вярна. Майка ми пое през 1951 г. пионерската служба и бе в състояние да я върши в продължение на три години, въпреки че беше вече минала 60 години. Голяма радост ѝ доставяше това, че повечето от внуците ѝ поеха целодневната служба.

Най–малкият ми брат, Паул–Герхард, работеше в печатницата в бетел докато му се предложи през 1952 г. да посети 19–я клас на школата Гилеад за обучаването на мисионери. След дълги години, прекарани в целодневната служба, трябваше за съжаление да престане поради това, че жена му бе сериозно заболяла и от тази болест никога вече не оздравя, така че се нуждаеше от постоянни грижи. На брат ми все пак е възможно да служи като старейшина и дъщеря им Бригите служи днес като извънредна пионерка, а синът им, Детлеф, е вече 15 години пионер. Иетро и Волфганг, двете деца на Елизабет, също така служат вече години наред като извънредни пионери.

Аз също отидох през 1948 година в бетела във Визбаден. В бетеловото семейство се чувствувах закрилена като в къщи. Почти всеки ден работехме до късно през ноща, за да приемем огромни доставки от книги от Бруклин. В 1950 г. се омъжих за Георг Ройтер, който също служеше в бетела. С това започна за мен нов период на прекрасни преживявания на страната на мъжа ми в службата като окръжен и зонен надзирател, както и в мисионерската служба в Того (Африка), в Люксембург и сега в Южна Испания.

А какво стана с другите членове на семейството? Анемари, Валтрауд и Хилдегард се преместиха заедно с майка ми през 1960 г. в един малък град до Франкфурт, където имаха възможността да работят заедно с еклезии на английски и италиянски език. Хилдегард, която бе преживяла почти пет години в затвора и концентрационните лагери, умря през 1979 година. Анемари и Валтрауд все още проявяват духа на самопожертвеност и служат на Бога.

Нашето семейство, в което любовта към Бога винаги беше на първо място, на практика изпита истиността на Исусовите думи, че ‘Дявола ще продължи да хвърля някои от вас в затвора’, така че вярността ще бъде изпитана „дори до смърт“. Но ние никога не забравихме това, което Исус още бе казал: „Този, който победи, в никакъв случай няма да бъде повреден от втората смърт“ (Откровение 2:10, 11).

Затова ние сме отправили със здрава надежда погледа ни към идващия ЗЛАТЕН ВЕК — ако и думите да не са вече написани на една стена —, в който всички пак ще бъдем обединени. Под Божието Царство всичко това ще стане действителност! (Откровение 20:11 до 21:7).

[Снимка на страница 7]

Последната снимка от цялото семейство (от ляво на дясно): Сигфрид, Карл–Хайнц, Волфганг, татко, майка, Анемари, Валтрауд, Вилхелм, Хилдегард; пред тях: Паул–Герхард, Магдалена, Ханс–Вернер и Елизабет.

[Снимка на страница 8]

Семейната къща на трамвайната спирка ЗЛАТЕН ВЕК