Службата за Йехова стана най–важното в живота ми

В началото на 1942 г., малко след като САЩ започнаха да участват във Втората световна война, бях вече пета година в университета и само след няколко месеца щях да получа бакалавърска степен като строителен инженер. Живеех в жилище с двама съквартиранти. Веднъж единият от тях ми предложи да поговоря с мъжа, който „посещава момчетата от долния етаж“. Така се запознах с Джон (Джони) Бремър, който беше Свидетел на Йехова. Направи ми силно впечатление как той отговаря с помощта на Библията на всеки мой въпрос. Започнах редовно да изучавам Библията с Джони и след време всеки път, когато имах възможност, го придружавах в проповедната служба.

Бащата на Джони, Ото, беше станал Свидетел на Йехова, докато бил директор на банка в град Уолнът (Айова). Той се беше отказал от тази длъжност заради целодневната служба. След време неговият хубав пример, както и този на семейството му, ми помогнаха да взема важно решение.

Един ден деканът на университета ми каза, че успехът ми се е понижил и не мога да се дипломирам въз основа на миналите си постижения. Спомням си, че усърдно се молех на Йехова Бог за ръководство. Скоро след това бях повикан при един от професорите. Той ми каза, че е бил помолен да препоръча инженер и че си е позволил да отговори на телеграмата и да приеме предложението за работа от мое име. Благодарих на професора, но му обясних, че службата за Йехова е най–важното в живота ми. На 17 юни 1942 г. се покръстих и почти веднага бях назначен за пионер, или целодневен проповедник при Свидетелите на Йехова.

По–късно през 1942 г. получих повиквателна и трябваше да се явя пред военна комисия, за да обясня защо съвестта ми не ми позволява да участвам във войната. Предоставих писмени препоръки от професори от университета, които се бяха изказали положително за характера ми и за уменията ми като строителен инженер. Но въпреки всичко ми беше наложена глоба от 10 000 долара и бях осъден на пет години затвор в град Левънуърт (Канзас).

Във федералния затвор в Левънуърт имаше още над 230 млади Свидетели, с които трябваше да работим във фермата там. Получихме работни назначения и бяхме надзиравани от няколко пазачи. Някои от тях знаеха за християнския ни неутралитет и уважаваха вярванията ни.

Сред пазачите имаше такива, които ни помагаха да продължаваме да провеждаме събрания. Също така с тяхна помощ успявахме да се сдобием с библейска литература. Директорът на затвора дори се абонира за списание „Утеха“ (днес „Пробудете се!“)!

След три години в затвора на 16 февруари 1946 г., няколко месеца след края на Втората световна война, бях освободен. Веднага започнах отново да служа като пионер. Заради назначението си трябваше да се върна в Левънуърт. Това силно ме тревожеше, тъй като там имаше много предразсъдъци към Свидетелите на Йехова. Беше трудно да си намеря работа, а още по–трудно — да намеря къде да живея.

Спомням си как веднъж по време на служба срещнах един от моите бивши пазачи, който се развика: „Изчезвай от имота ми!“ Когато видях бейзболната бухалка в ръката му, се изплаших и бързо избягах. При друг случай една жена помоли да изчакам за малко и затвори вратата. Чаках, докато изведнъж не се отвори прозорец на горния етаж, от който бях залят с мръсна вода. Но имах и много благословии в службата. По–късно разбрах, че някои хора, на които бях оставил библейска литература, са станали Свидетели на Йехова.

През 1943 г. в северната част на щата Ню Йорк беше установено училище за мисионери. Бях поканен да го посетя и на 8 февруари 1948 г. завърших десетия клас. Училището беше наречено Библейско училище Гилеад на „Стражева кула“. След завършването бях назначен в Златния бряг (днес Гана).

Когато пристигнах там, трябваше да проповядвам на представители на властта и на европейци. През почивните дни си сътрудничех с местния сбор на Свидетелите на Йехова и помагах на вестителите да проповядват от къща на къща. Освен това посещавах Свидетели, които живееха на отдалечени места и ги обучавах в службата. Също така служех като пътуващ надзорник в съседния Бряг на слоновата кост (днес Кот д’Ивоар).

Докато служех в тези райони, се научих да живея като местното население — спях в кирпичена колиба, ядях с пръсти и ходех по нужда навън като израилтяните в пустинята. (Второзаконие 23:12–14) По този начин с другите мисионери си изградихме добра репутация. Съпругите на някои от държавните служители започнаха да изучават Библията с нас. Така че когато противници ни създаваха неприятности и се опитваха да попречат на подновяването на визите ни, тези жени оказваха натиск на съпрузите си и те се застъпваха за нас!

Както много мисионери в Африка, и аз се разболях от малария. Поради силните пристъпи на треска, редуващи се със студени тръпки по тялото, се чувствах много омаломощен. На моменти дори трябваше да държа долната си челюст, за да не трепери. Но службата продължаваше да ми носи радост и удовлетворение.

През първите четири години в Африка си пишех с Ева Холкуист, която бях срещал, преди да напусна САЩ. Разбрах, че тя ще завърши 21–ия клас на училище Гилеад на 19 юли 1953 г. по време на международния конгрес на Свидетелите на Йехова на „Янки Стейдиъм“ в Ню Йорк. Много исках да отида там и се споразумях с един капитан да работя на борда на кораба му, като компенсация за пътуването до САЩ.

След 22 дни, понякога в бурни води, пристигнах в САЩ и се срещнах с Ева в централата на Свидетелите на Йехова в Бруклин. Там, на покрива на сградата, откъдето се откриваше спираща дъха гледка към пристанището и града, предложих на Ева да се омъжи за мене. По–късно тя дойде в Златния бряг да служи там с мене.

След като с Ева служихме няколко години в Африка, получих писмо от майка ми, в което се казваше, че баща ми е болен от рак и скоро ще почине. Получихме разрешение да напуснем назначението си и с Ева се върнахме в САЩ. Състоянието на баща ми бързо се влоши и не след дълго той почина.

Четири години след завръщането ни в Гана научихме, че майка ми има здравословни проблеми. Някои приятели предложиха с Ева да се върнем у дома, за да се грижим за нея. Това беше едно от най–трудните решения в живота ни. След 15 години мисионерска служба, 11 от които като семейство, се върнахме в САЩ.

През годините се редувахме в грижите за майка ми, като ѝ помагахме да присъства на събранията, когато може. На 17 януари 1976 г. тя почина на 86 години. Но девет години след това преживях нещо още по–трагично. Ева се разболя от рак. По всякакъв начин се борихме с болестта, но накрая тя загуби битката и на 4 юни 1985 г. почина на 70 години.

През 1988 г. бях поканен на откриването на разширения наскоро клон на Свидетелите на Йехова в Гана. Какво незабравимо събитие! Когато преди 40 години дойдох в Гана след завършването на Гилеад, там имаше само няколкостотин Свидетели. През 1988 г. те бяха повече от 34 000, а днес са почти 114 000!

На 6 август 1990 г., две години след посещението ми в Гана, се ожених за Бети Милър, която беше близка приятелка на Ева. Службата за Йехова продължава да е най–важното в живота ни. С нетърпение очакваме деня, когато ще видим отново нашите баби и дядовци, нашите родители и Ева при възкресението в рая на земята. (Деяния 24:15)

Очите ми се пълнят със сълзи, когато си спомням за огромната чест да бъда използван от Йехова в неговата служба вече над 70 години. Често му благодаря, че ми помогна да взема решението да поставя службата за него на първо място в живота си. Макар че днес съм над 90–годишен, Йехова, най–великият архитект във вселената, продължава да ми дава сили и смелост да му служа.