БИОГРАФИЧЕН РАЗКАЗ

Удовлетворяващ живот въпреки мъката

РАЗКАЗАНО ОТ ОДРИ ХАЙД

Когато си припомням изминалите над 63 години в целодневната служба, 59 от които в световната централа на Свидетелите на Йехова, мога да кажа, че животът ми беше удовлетворяващ. Истина е, че беше съкрушително да гледам как първият ми съпруг умира от рак и как вторият страда от ужасните последствия на болестта на Алцхаймер. Но нека да споделя с вас как запазих радостта си въпреки тези нещастия.

ПРЕКАРАХ детството си в една ферма близо до малкия град Хакстън, разположен в равнините на североизточната част на Колорадо, близо до границата с Небраска. Бях петото от шестте деца на Орил и Нина Мок. От 1913 до 1920 г. се родили Ръсел, Уейн, Клара и Ардис, а аз съм се родила следващата година. Къртис се роди през 1925 г.

През 1913 г. майка ми станала Изследователка на Библията, както били наричани тогава Свидетелите на Йехова. След време и останалите в семейството последвахме примера ѝ.

Благотворен живот на полето

Татко беше много напредничав човек. Имахме електричество във всичките сгради на фермата ни, нещо много рядко срещано в онези дни. Радвахме се и на обичайните неща за една ферма — яйца от собствените ни кокошки, мляко, сметана и масло от кравите ни. Използвахме коне, за да обработваме земята, и отглеждахме ягоди, картофи, пшеница и царевица.

Татко смяташе, че всички деца трябва да се научим на труд. Още преди да тръгна на училище, работех на полето. Спомням си летните дни, когато под горещото слънце прекопавах дългите редове в градината ни. Питах се: „Дали някога ще стигна до края?“ Пот обливаше тялото ми, а пчелите ме жилеха. Понякога ми беше мъчно, защото другите деца не трябваше да работят толкова усилно, колкото ние. Но все пак, когато си спомням детството си, съм благодарна, че се научихме да работим.

Всеки от нас имаше назначение. Ардис доеше кравите по–добре от мене, затова моята задача беше да почиствам боксовете на конете в конюшнята, като трябваше да изхвърлям торта с лопата. Въпреки това ние също се забавлявахме и играехме. Ардис и аз играехме бейзбол в местния отбор. Аз хвърлях топката или бях на трета база, а Ардис на първа.

В равнината безоблачното вечерно небе беше изключително красиво. Хилядите звезди ми напомняха за нашия Създател, Йехова Бог. Още като дете размишлявах над Псалм 147:4, където се казва: „Изброява числото на звездите. Нарича ги всички по име.“ Много пъти през тези безоблачни вечери кучето ни Джъдж слагаше главата си в скута ми и ми правеше компания. Често пъти следобед седях на верандата ни и се любувах на полята с неузряло жито. Когато вятърът духаше през тях, изглеждаха като сребро на слънчевата светлина.

Добрият пример на майка

Майка ми беше много предана съпруга. Татко беше главата в семейството, а майка ми ни учеше да го уважаваме. През 1939 г. и той стана Свидетел на Йехова. Ние знаехме, че татко ни обича, въпреки че ни караше да работим усилно и не ни глезеше. Често пъти през зимата той впрягаше два коня в шейната и ни возеше. Колко се радвахме на блестящия сняг!

Но майка беше тази, която ни научи да обичаме Бога и да уважаваме Библията. Научихме, че името на Бога е Йехова и че той е изворът на живота. (Псалм 36:9; 83:18) Научихме също, че ни е осигурил напътствия не за да ни лиши от удоволствия, а за наша полза. (Исаия 48:17) Майка постоянно наблягаше на факта, че трябва да вършим една специална дейност. Научихме, че Исус казал на последователите си: „Това благовестие на царството ще бъде проповядвано по цялата вселена за свидетелство на всичките народи; и тогава ще дойде свършекът.“ (Матей 24:14)

В онези ранни години всеки път, когато се прибирах от училище и майка ми не беше вкъщи, отивах да я търся. Един ден, когато бях на шест или седем години, я открих при животните в обора. Тогава заваля проливен дъжд. Бяхме седнали в плевнята, когато я попитах дали Бог причинява друг Потоп. Тя ме увери, че Бог е обещал никога вече да не унищожава земята по този начин. Спомням си също, че много пъти тичах към скривалището под земята, което беше близо до къщата ни, защото беше нещо обичайно да се появява торнадо.

Още преди да се родя, майка участвала в проповедната дейност. В дома ни се събираше група от хора, които имаха надеждата да живеят с Христос в небесата. Макар че за майка беше предизвикателство да проповядва от къща на къща, тя позволи на любовта към Бога да победи страха ѝ. Тя остана вярна до деня на смъртта си, на 24 ноември 1969 г., когато беше на 84 години. Преди да издъхне, прошепнах в ухото ѝ: „Майко, отиваш на небето и ще бъдеш с онези, които познаваш.“ Колко се радвах, че можех да бъда с нея в този момент и да изразя увереността си в тази надежда! Тя промълви: „Толкова си добра към мене.“

Започваме да проповядваме

През 1939 г. Ръсел стана пионер, както се наричат целодневните евангелизатори сред Свидетелите на Йехова. Той беше пионер в Оклахома и Небраска до 1944 г., когато го поканиха да служи в Бетел, както се нарича световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк). Аз започнах пионерска служба на 20 септември 1941 г. и служех на различни места в Колорадо, Канзас и Небраска. Бях щастлива през тези години на пионерска служба не само защото можех да помагам на други да научат за Йехова, но и защото се научих напълно да разчитам на него.

По времето когато Ръсел започна пионерска служба, Уейн учеше в един университет на източното крайбрежие, като преди това беше ходил на светска работа. По–късно беше поканен в Бетел. Известно време той служеше във фермите на Царството близо до Итака (Ню Йорк). Там се произвеждаше храната за сравнително малкото семейство, което работеше във фермата, както и за около 200 работници от персонала на Бетел в Бруклин. Уейн използваше уменията и опита си в служба на Йехова до смъртта си през 1988 г.

Сестра ми Ардис се омъжи за Джеймс Кърн и отгледаха пет деца. Тя почина през 1997 г. Другата ми сестра Клара е вярна на Йехова до днес и когато имам отпуска, все още я посещавам в дома ѝ в Колорадо. Къртис, най–малкият ни брат, дойде в бруклинския Бетел в средата на 40–те години. Той превозваше с камион различни стоки и продукти от фермата на Царството и до нея. Къртис не се ожени. Той почина през 1971 г.

Желание да служа в Бетел

По–големите ми братя бяха отишли в Бетел по–рано и аз също исках да служа там. Сигурна съм, че причината да ме поканят беше техният добър пример. Когато слушах как майка ми разказваше за историята на Божията организация и като виждах как се изпълняват библейските пророчества относно последните дни, развих желание да служа в Бетел. Обещах на Йехова в молитва, че ако ми позволи да служа в Бетел, никога няма да напусна, освен ако нямам някакви християнски задължения, които трябва да изпълня.

Пристигнах в Бетел на 20 юни 1945 г. и бях назначена да работя като почистваща сестра. Всеки ден трябваше да чистя 13 стаи и да оправям 26 легла, като освен това трябваше да почиствам коридорите, стълбищата и прозорците. Работата беше тежка. Докато работех всеки ден, си повтарях: „Вярно е, изморена си, но си в Бетел, домът на Бога!“

В началото на бетеловата служба ми се случи нещо много неудобно. Тъй като бях израснала в селски район, нямах никаква представа, че „мълчаливият сервитьор“ (на англ. dumbwaiter) беше название за кухненски асансьор, който превозваше различни неща от един до друг етаж. Един ден, докато работех, някой се обади и помоли: „Нали ще изпратиш долу „мълчаливия сервитьор“?“ Човекът бързо затвори и аз не знаех какво да правя. Но тогава си спомних, че един от братята, който живееше на етажа, който почиствах, беше сервитьор. Затова почуках на неговата врата и му казах: „Искат да слезеш в кухнята.“

Брак с Нейтън Нор

От 20–те години на миналия век бетеловите служители, които искаха да се оженят, бяха молени да напуснат Бетел и да служат другаде на интересите на Царството. Но в началото на 50–те години на някои, които от дълго време служеха в Бетел, им беше позволено да се оженят и да останат. Затова когато Нейтън Нор, който по това време ръководеше дейността на Царството по целия свят, прояви интерес към мене, си помислих: „Ето някой, който ще остане!“

Нейтън имаше много отговорности, тъй като се грижеше за надзора на целосветската дейност на Свидетелите на Йехова. Затова беше много откровен с мене, като ми посочи много причини защо трябва внимателно да помисля, преди да приема предложението му за брак. В онези дни той пътуваше много, за да посещава клоновете на Свидетелите на Йехова по света, и понякога отсъстваше със седмици. Затова ми обясни, че ще бъдем разделени за дълги периоди от време.

Като младо момиче, си мечтаех да се омъжа през пролетта и да прекарам медения си месец на Хавайските острови в Тихия океан. Но всъщност се оженихме през зимата, на 31 януари 1953 г., и прекарахме медения си месец, тоест събота следобед и неделя, в Ню Джърси. В понеделник се върнахме на работа. Седмица по–късно обаче отидохме на меден месец за една седмица.

Усилно работещ другар

Когато през 1923 г. пристигнал в Бетел, Нейтън бил на 18 години. Той получил ценно обучение от опитни служители като Джоузеф Ф. Ръдърфорд, който ръководел дейността на Свидетелите, и от надзорника на печатницата Робърт Мартин. Когато през септември 1932 г. брат Мартин починал, Нейтън станал надзорник на печатницата. Следващата година брат Ръдърфорд взел Нейтън със себе си, когато посещавал клоновете на Свидетелите на Йехова в Европа. След смъртта на брат Ръдърфорд през януари 1942 г. на Нейтън била възложена отговорността да упражнява надзор над световната дейност на Свидетелите на Йехова.

Нейтън беше много напредничав човек, като винаги планираше за бъдещ растеж. Някои смятаха това за неуместно, тъй като се предполагаше, че краят на тази система е много близо. Всъщност един брат, който разбрал за плановете на Нейтън във връзка с печатницата, го попитал: „Какво е това, брат Нор? Нямаш ли достатъчно вяра?“ Той отвърнал: „Имам, но ако краят не дойде толкова скоро, колкото се надяваме, ще бъдем подготвени.“

Една идея, в която Нейтън особено много вярваше, беше основаването на училище за мисионери. Така на 1 февруари 1943 г. започна да функционира училището за мисионери на мястото, където беше разположена фермата и където служеше брат ми Уейн. Макар че училището представляваше интензивен курс за изучаване на Библията за около пет месеца, Нейтън се погрижи учениците да имат някакви забавления. През първите години след основаването на училището, той участваше в бейзболните игри, но по–късно спря, защото се страхуваше да не се нарани, което можеше да му попречи да присъства на летните областни конгреси. Вместо това той предпочете да бъде само съдия. Учениците се радваха, когато той приспособяваше правилата в полза на играчите от чужбина.

Пътуванията с Нейтън

Впоследствие започнах да пътувам с Нейтън в чужбина. Радвах се да споделям различни случки с доброволците в клоновете и от мисионерите. Имах възможност от личен опит да се убедя в тяхната любов и отдаденост, и да науча за ежедневната им рутина и за условията на живот в страните, в които бяха назначени. През годините продължих да получавам писма, които изразяваха благодарност за тези посещения.

Когато си спомням пътуванията, в ума ми изникват много преживявания. Например когато посетихме Полша, две сестри си шепнеха една на друга в мое присъствие. Аз ги попитах: „Защо шепнете?“ Те се извиниха, като обясниха, че са свикнали да говорят така, когато дейността на Свидетелите на Йехова била забранена в Полша и домовете им били подслушвани.

Сестра Адах беше една от многото, които служили по време на забраната в Полша. Тя имаше къдрава коса с бретон. Веднъж тя вдигна бретона си и ми показа дълбок белег, в резултат на това, че била ударена от един преследвач. Бях потресена да видя лично резултатите от жестокото отношение, което е трябвало да понесат братята и сестрите ни.

След Бетел, любимото ми място са Хаваите. Спомням си областния конгрес, проведен там през 1957 г. в град Хило. Беше голямо събитие и присъстваха много повече хора, отколкото беше броят на местните Свидетели. Кметът дори връчи на Нейтън ключовете на града. Много хора дойдоха да ни поздравят, като ни окичваха с хавайски венци от цветя.

Друг вълнуващ областен конгрес беше през 1955 г. в Нюрнберг, проведен на мястото, което Хитлер използвал за военни паради. Всеизвестно е, че Хитлер се зарекъл да унищожи служителите на Йехова в Германия, но сега този стадион беше пълен със Свидетели на Йехова! Не можах да сдържа сълзите си. Подиумът беше огромен и имаше забележителен фон от 144 стълба. Бях на сцената и гледах към огромното множество от над 107 000 присъстващи. Разстоянието до края беше толкова голямо, че едва виждах последния ред.

Успяхме да почувстваме лоялността на немските ни братя и силата, която бяха получили от Йехова по време на преследването им под нацисткия режим. Това укрепи собствената ни решимост да бъдем лоялни и да запазим моралната си безкомпромисност към Йехова. Нейтън изнесе заключителния доклад и в края помаха за довиждане на слушателите. Те веднага откликнаха, като размахаха за довиждане кърпичките си. Изглеждаше като красиво поле от цветя.

Незабравимо беше и посещението ни в Португалия през декември 1974 г. Присъствахме на първото събрание на Свидетелите в Лисабон, след като нашата свидетелска дейност беше узаконена. Дейността ни там била забранена в продължение на 50 години! Макар че по това време в страната имаше само 14 000 вестители на Царството, на тези две събрания присъстваха над 46 000 души. Просълзих се, когато братята казаха: „Няма нужда повече да се крием. Ние сме свободни.“

От времето, когато пътувахме с Нейтън, до днес се радвам да свидетелствам неофициално в самолети, в ресторанти и на улицата. Винаги нося литература, така че съм подготвена. Веднъж, когато чакахме самолет, който имаше закъснение, една жена ме попита къде работя. Така започнахме да разговаряме с нея и с другите около нас, които слушаха. Службата в Бетел и проповедната дейност ме поддържаха заета и ме правеха много щастлива.

Болест и насърчение на раздяла

През 1976 г. Нейтън се разболя от рак и заедно с членовете на бетеловото семейство му помагахме да се справи. Въпреки че здравето му се влошаваше, ние канехме в стаята си различни членове на клоновете по света, които бяха на обучение в бруклинския Бетел. Помня посещенията на Дон и Ърлин Стийл, Лойд и Мелба Бари, Дъглас и Мери Гест, Мартин и Гертруд Пьотцингер, Прайс Хюс и много други. Често пъти те споделяха с нас преживявания от своята страна. Особено силно впечатление ми правеха разказите за постоянството на братята ни под забрана.

Когато разбра, че скоро ще умре, Нейтън ми даде някои добри съвети, за да ми помогне да се справя като вдовица. Той каза: „Имахме щастлив брак. Много хора никога не са изпитали това.“ Нещо, което направи брака ни щастлив, беше тактичността на Нейтън. Например когато се срещахме с различни братя и сестри по време на пътуванията си, той ми казваше: „Одри, ако понякога не те представям на тях, това е защото просто съм забравил имената им.“ Толкова се радвах, че ми казваше това предварително.

Нейтън ми напомни: „След смъртта надеждата ни е сигурна и никога повече няма да страдаме.“ След това ме подтикна: „Гледай напред, защото там е наградата ти. Не живей с миналото, макар че спомените ти ще продължат да те съпътстват. Времето лекува. Не се огорчавай и не се самосъжалявай. Бъди щастлива, че преживя тези радости и благословии. След време ще установиш, че спомените ти носят радост. Спомените ни са дар от Бога.“ Той допълни: „Бъди заета и се опитай да използваш живота си, като правиш нещо за другите. Това ще ти помогне да намериш радост в живота.“ Накрая, на 8 юни 1977 г., Нейтън напусна земната сцена.

Брак с Глен Хайд

Нейтън ми каза, че мога да живея с миналото и моите спомени или да изградя нов живот. Затова през 1978 г., след като се преместих във фермите на „Стражева кула“ в Уолкил (Ню Йорк), се омъжих за Глен Хайд, много красив, скромен и благороден човек. Преди да стане Свидетел, служил във военноморския флот, когато Съединените щати бяха във война с Япония.

Глен бил на патрулен катер и бил назначен в машинното отделение. Заради шума на мотора той загубил част от слуха си. След войната станал пожарникар. Години наред сънувал кошмари заради преживяванията си през войната. Глен научил библейската истина от своята секретарка, която му свидетелствала неофициално.

По–късно, през 1968 г. беше поканен да служи като пожарникар в бруклинския Бетел. След това, когато фермите на „Стражева кула“ получиха пожарна помпа, той беше прехвърлен там през 1975 г. След време го порази болестта на Алцхаймер. След като бяхме женени десет години, Глен почина.

Как се справих с това? Мъдрите съвети, които Нейтън ми беше дал, когато знаеше, че умира, отново ми бяха утеха. Продължавах да чета това, което ми беше написал, за да се справя като вдовица. Все още споделям тези мисли с други хора, когато партньорът им почине, и те също намират утеха от съветите на Нейтън. Да, добре е човек да гледа напред, както той ме насърчи.

Скъпоценно братство

Онова, което особено допринесе за моя щастлив, удовлетворяващ живот, са скъпите приятели в бетеловото семейство и най–вече Естер Лопез, която през 1944 г. завърши третия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“. През февруари 1950 г. тя се върна в Бруклин, за да превежда нашата библейска литература на испански. Често пъти, когато Нейтън отсъстваше, Естер беше най–близката ми приятелка. Тя също живее в Уолкил. Днес тя е на повече от 90 години и не е в добро здраве. За нея се грижат в лечебницата ни.

От семейството ми само Ръсел и Клара все още са живи. Ръсел е над деветдесетгодишен и вярно служи в бруклинския Бетел. Той беше един от първите, на които позволиха да останат в Бетел, след като са се оженили. През 1952 г. той се ожени за Джийн Ларсон, една сестра от Бетел. Братът на Джийн, Макс, дошъл в Бетел през 1939 г., а през 1942 г. заместил Нейтън като надзорник на печатницата. Макс все още има много отговорности в Бетел и освен това помага на скъпата си съпруга Хелън, която се бори с мултиплена склероза.

Когато си спомням изминалите 63 години в целодневна служба за Йехова, мога да кажа, че наистина имах удовлетворяващ живот. Бетел стана мой дом и аз продължавам да служа тук с радост. Заслуга имат родителите ми, които внедриха в нас добри работни навици и желание да служим на Йехова. Но това, което наистина прави живота удовлетворяващ, е нашето чудесно братство и надеждата да живеем с братята и сестрите ни на райска земя, като служим през цялата вечност на нашия Велик Създател, единственият истински Бог, Йехова.

[Снимка на страница 24]

Родителите ми в деня на тяхната сватба през юни 1912 г.

[Снимка на страница 24]

Отляво надясно: Ръсел, Уейн, Клара, Ардис, аз и Къртис през 1927 г.

[Снимка на страница 25]

Между Франсес и Барбара Макнот, докато служех като пионерка през 1944 г.

[Снимка на страница 25]

В Бетел през 1951 г. Отляво надясно: аз, Естер Лопез и зълва ми Джийн

[Снимка на страница 26]

С Нейтън и родителите му

[Снимка на страница 26]

С Нейтън през 1955 г.

[Снимка на страница 27]

С Нейтън на Хаваите

[Снимка на страница 29]

С втория ми съпруг Глен