Биографичен разказ

„Вие не знаете какво ще бъде утре“

РАЗКАЗАНО ОТ ХЪРБЪРТ ДЖЕНИНГС

„Връщах се в офиса на клона на Дружество „Стражева кула“ в Гана от пристанищния град Тема и спрях, за да кача един млад мъж, който търсеше превоз до града. Използувах случая, за да му свидетелствувам. Мислех, че се справям изключително добре! Но когато стигнахме до мястото, където този млад мъж искаше да слезе, той скочи от камиона и побягна презглава.“

ТАЗИ случка беше знак за мен, че нещо необикновено ставаше в живота ми. Преди да разкажа какво се случи, позволете ми да ви кажа как аз, един канадец, се оказах в Гана.

Беше средата на декември 1949 г. Действието се развиваше в едно северно предградие на Торонто (Канада). Току–що бяхме свършили един изкоп от около метър в замръзналата земя, за да инсталираме водопровода на една нова къща. Всички от нашата бригада, премръзнали и уморени, се свихме около един огън, накладен от дървени отпадъци, докато чакахме да бъдем превозени с камион. Изведнъж един от работниците, Арнолд Лортън, започна да говори за ‘войни и военни слухове’, за „края на този свят“ и да използува други напълно непознати за мен изрази. Всички млъкнаха начаса, смутиха се, а някои дори проявиха враждебност към него. Спомням си, че си мислех: „Този човек е много смел! Никой тук не иска да го слуша, а той все пак продължава.“ Но онова, което той казваше, докосна една чувствителна струна у мен. Само няколко години бяха минали от Втората световна война и аз никога не бях чувал подобни неща в христаделфийската религия, която беше традиционна за моето семейство от няколко поколения. Слушах внимателно, завладян от неговите обяснения.

Не ми трябваше много време, за да се обърна към Арнолд за повече информация. Размишлявайки за миналото, виждам колко толерантни и мили бяха той и неговата съпруга Джейн към мен, един неопитен 19–годишен младеж. Често пристигах без предварително предупреждение и неканен в дома им, за да поговоря с тях. Те ми помагаха да поема отново правилната пътека и да разреша противоречието между стандарти и нрави, което вълнуваше моя млад ум. Десет месеца след онази първоначална случка до крайпътния огън, на 22 октомври 1950 г. бях покръстен като един от Свидетелите на Йехова и бях свързан със сбора Уилоудейл в Норт Йорк, сега част от Торонто.

Продължавам напред със събратята поклонници

Животът в къщи стана много напрегнат, когато баща ми разбра, че бях твърдо решен да следвам своята новонамерена вяра. Малко преди това татко беше пострадал от челен сблъсък, предизвикан от пиян шофьор, и поради това често не беше лесно да се живее с него. Животът беше труден за мама, за моите двама братя и двете ми сестри. Напрежението около библейската истина растеше. Така че изглеждаше разумно да напусна домашното огнище заради мира с родителите и за да стабилизирам себе си в ‘пътя на истината’. — 2 Петър 2:2.

В края на лятото на 1951 г. се установих в малкия сбор в Колмън (Алберта). Двама млади мъже — Рос Хънт и Кийт Робинс — бяха там, заети с целодневно публично проповядване, известно като редовна пионерска служба. Те ми помогнаха да се насоча към същата доброволна служба. На 1 март 1952 г. аз се присъединих към редиците на редовните пионери.

Спомням си с обич насърчението, което получих. Трябваше да науча много неща и да бъда изпитан. По–късно, след около година в пионерската служба със сбора Летбридж (Алберта), получих неочаквана покана да служа като пътуващ надзорник. Щях да служа на сборовете от Свидетели на Йехова, разпръснати по източното крайбрежие на Канада от Монктън (Ню Брънзуик) до Гаспе (Квебек).

Само на 24 години и сравнително нов в истината, аз се чувствувах много неподходящ, особено като се сравнявах със зрелите Свидетели, на които служех. През следващите няколко месеца полагах искрени усилия. Тогава дойде друга изненада.

Училище Гилеад и заминаването ми за Златния бряг

През септември 1955 г., заедно с около стотина други братя, бях поканен за 26–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ в Саут Лансинг (Ню Йорк). Петте месеца интензивно обучение и изучаване бяха точно онова, от което се нуждаех. Моят ентусиазъм беше укрепен от това да бъда с една такава група от братя с толкова високи подбуди. През това време настъпи друго събитие, което обогати живота ми до днес.

Сред учениците, подготвящи се за мисионерска дейност, имаше една млада сестра, Айлийн Стъбс. Онова, което забелязах в Айлийн, беше една уверена стабилност, здравомислеща практичност и скромна, радостна нагласа. Предполагам, че я изплаших, когато несръчно ѝ заявих намеренията си. Но тя не избяга! Двамата решихме Айлийн да отиде на своето мисионерско назначение в Коста Рика, а аз на своето в Златния бряг (днес Гана), Западна Африка.

Една сутрин през май 1956 г. се озовах в Бруклин (Ню Йорк), в офиса на брат Нейтан Нор, намиращ се на десетия етаж. Тогава брат Нор беше президент на Дружество „Стражева кула“. Бях назначен като служител на клона, за да надзиравам проповедната работа в Златния бряг, Тоголанд (днес Того), Брега на слоновата кост (днес Кот д’Ивоар), Горна Волта (днес Буркина Фасо) и Гамбия.

Спомням си думите на брат Нор, сякаш бяха казани вчера. „Не е нужно да поемаш нещата веднага — каза той. — Не бързай, учи от опитните братя там. Тогава, когато се почувствуваш готов, ще започнеш да служиш като служител на клона. ... Тук е твоето писмо за назначението. Седем дни след пристигането ще трябва да поемеш нещата.“

‘Само седем дни — си мислех аз. — А къде отиде онова „не бързай“?’ Тръгнах си след този разговор смутен.

Следващите няколко дни минаха незабелязано. Много скоро след това вече се държах за перилото на един товарен кораб, който плаваше по Ийст Ривър, край офисите на Дружеството в Бруклин, започвайки презокеанско пътуване от 21 дни към Златния бряг.

С Айлийн затрупвахме с работа презокеанската въздушна поща. Срещнахме се отново през 1958 г. и се оженихме на 23 август същата година. Никога не съм преставал да благодаря на Йехова за тази прекрасна партньорка.

Деветнадесет години ценях високо привилегията да служа рамо до рамо със събратя мисионери и с моите африкански братя и сестри в клона на Дружеството. През този период бетеловото семейство нарасна от една шепа хора на около 25 човека.Това бяха дни, изпълнени с предизвикателства, събития и резултати. Но трябва да бъда откровен. Лично аз усещах горещия, влажен климат като особено предизвикателство. Сякаш бях винаги потен, винаги лепкав и понякога раздразнителен. Въпреки всичко беше истинска радост да служа, тъй като броят ни в Гана нарасна от едва 6 000 възвестители на Царството през 1956 г. на 21 000 души през 1975 г. Двойно по–голямо удоволствие е това, че днес виждаме там над 60 000 активни Свидетели.

Едно „утре“, което не очаквахме

Около 1970 г. започнах да изпитвам здравословен проблем, който се оказа много труден за идентифициране. Преминах пълни медицински изследвания, за да ми бъде казано накрая, че съм „в добро здраве“. Тогава защо винаги се чувствувах толкова болнав, изтощен, толкова неспокоен? Две неща дадоха отговора и дойдоха като шок. Наистина, както Яков писал: „Вие не знаете какво ще бъде утре.“ — Яков 4:14.

Първият знак беше случката с младия мъж, на когото свидетелствувах, докато пътувахме към града. Тогава изобщо не съзнавах, че приказвам без да спра, като с всяка изминала минута говоря все по–бързо и по–високо. Когато пристигнахме до мястото, където този млад мъж искаше да слезе, се изненадах, че той скочи от камиона и побягна презглава. Повечето ганайци са по природа невъзмутими, много спокойни хора, запазващи самообладание във всякакви обстоятелства. Неговата реакция обаче беше съвсем различна. Седях в кабината и размишлявах. Осъзнах, че имам проблем. Точно какъв, не знаех. Но аз определено имах проблем.

И второто нещо беше, когато след един особено сериозен разговор Айлийн предположи: „Е, ако този проблем не е физически, тогава трябва да е психически.“ Така че внимателно си записах всички мои симптоми и отидох на психиатър. Когато прочетох своя списък, неговият отговор беше: „Това е класически случай. Вие страдате от манийно–депресивна психоза.“

Бях поразен! През следващите няколко години животът ми беше една непрекъсната низходяща спирала, изпълнена с мъчителна борба. Продължих да търся решение. Но никой наистина не знаеше какво да се предприеме. Каква разочароваща борба беше това!

Нашата цел винаги беше да продължаваме в целодневната служба като наше призвание в живота, а и имаше толкова много работа, която трябваше да бъде свършена. Принасях много искрени и пламенни молитви: „Йехова, ако е такава волята ти, аз ‘ще живея и ще направя това’.“ (Яков 4:15) Но не стана така. Тогава приемайки действителността такава каквато е, ние уредихме нещата да напуснем Гана и многобройните си близки приятели и да се завърнем в Канада през юни 1975 г.

Йехова оказва помощ чрез своя народ

Скоро научих, че не съм незаменим, нито че проблемът ми е нещо уникално. Спомних си думите от 1 Петър 5:9: „[Знайте], че същите страдания се понасят и от братята ви в света.“ Като осъзнах това, започнах да разбирам как Йехова наистина подкрепя двама ни въпреки тази нежелана промяна. По какъв чудесен начин ‘обществото от братя’ ни се притече на помощ многократно!

Макар че нямахме много в материално отношение, Йехова не ни изостави. Той подтикна нашите приятели в Гана да ни окажат помощ в материално отношение и по друг начин. С дълбоки и смесени чувства напуснахме онези, които обикнахме, и се заехме да се справим с това неочаквано „утре“.

Сестрата на Айлийн, Ленора, и нейният съпруг, Алвин Фрийзен, ни приеха любезно в дома си и щедро се грижиха за нашите нужди месеци наред. Виден психиатър съобщи едно изпълнено с увереност предсказание: „Вие ще бъдете отново на крака след 6 месеца.“ Може би това беше казано, за да ми внуши увереност, но предсказанието не се изпълни дори след шест години. До днес аз се справям с онова, което днес се нарича с любезния евфемизъм биполярно разстройство на настроението. Едно наистина по–учтиво название, но както добре знаят онези, които страдат от това заболяване, едно по–учтиво название никак не облекчава съкрушителните симптоми на болестта.

По това време брат Нор вече страдаше от болест, която накрая доведе до неговата смърт през юни 1977 г. Въпреки това той намираше време и енергия да ми пише дълги и насърчаващи писма с думи на подкрепа и съвет. Аз още пазя тези писма. Неговите думи правеха много, за да потушат неразумното чувство, че съм се провалил, което продължаваше да се появява.

Към края на 1975 г. ние бяхме принудени да се откажем от скъпоценната си привилегия на целодневната служба и се съсредоточихме върху стабилизирането на моето здраве. Обикновената дневна светлина причиняваше болка в очите ми. Внезапните остри звукове отекваха като изстрели от пушка. Хаотичното движение на множество хора ме потискаше. Истинско усилие беше просто да посещавам християнските събрания. Но бях абсолютно убеден в ползата от духовното общуване. За да издържа, обикновено влизах в Залата на Царството след като множеството се беше успокоило и си тръгвах точно преди да се раздвижи в края на програмата.

Участието в публичната служба представляваше друго голямо предизвикателство. Понякога дори след като вече бях пред една къща, просто не можех да заставя себе си да позвъня на звънеца. Но не прекратявах службата, защото съзнавах, че тя означава спасение за нас самите и за тези, които откликват благоприятно. (1 Тимотей 4:16) След известно време успявах да поставя чувствата си под контрол, да отида до следващата врата и да опитам отново. Като продължавах да участвувам в службата, поддържах сравнително добро духовно здраве и това укрепваше моята способност да се справям със заболяването си.

Осъзнах, че поради хроничния характер на биполярното разстройство на настроението, тази болест най–вероятно ще бъде постоянна част на моя живот в сегашната система на нещата. През 1981 г. в списанието „Пробудете се!“ се появи една отлична серия от статии.a Чрез тях започнах да схващам по–добре характера на тази болест и да уча по–резултатни начини за справяне с нея.

Научаваме се да се справяме

Всичко това не беше без жертви и приспособяване от страна на жена ми. Ако се грижиш за болен в подобни обстоятелства, вероятно ще оцениш нейните наблюдения:

„Изглежда, разстройството на настроението причинява една рязка промяна в личността. В рамките на няколко часа страдащият може да премине от състояние на жизнена, насърчаваща личност с новаторски планове и идеи към състояние на изтощен, отрицателно настроен, дори разгневен човек. Ако не бъде разпознато като болест, то би могло да предизвика у другите чувства на раздразнение и обърканост. Очевидно плановете трябва да бъдат приспособявани бързо и да започне една лична борба срещу чувствата на разочарование или отхвърляне.“

Колкото за мен, когато се чувствувам много добре, ставам напрегнат. Инстинктивно знам, че онова, което следва след период на добро състояние, е падане в едно раздразнително лошо състояние. В моя случай лошото състояние е за предпочитане пред доброто, защото обикновено ме задържа на място за няколко дни и не е вероятно да предприема нещо неуравновесено. Айлийн ми помага много, като ме предупреждава за нещо, което е свръхстимулиращо, и като ме утешава и подкрепя, когато ме завладее мрачно настроение.

Съществува много реална опасност от това да се вглъбиш прекалено много в себе си и дори да изключиш всичко друго, когато болестта е най–активна. Човек може напълно да се изолира, когато е в потиснато настроение, или да не забелязва чувствата и реакциите на другите по време на маниакален период. Преди за мен беше трудно да приема доказателствата за моя психически и емоционален проблем. Трябваше да водя борба с мисленето, че нещо външно, като например един пропаднал план или друга личност беше проблемът. Много пъти трябваше да напомням на себе си: ‘Нищо около мен не се е променило. Проблемът е вътрешен, а не външен.’ Постепенно мисленето ми се приспособи.

През годините и двамата се научихме да бъдем открити и честни със себе си и с другите относно моето състояние. Стремим се да поддържаме една оптимистична нагласа и да не допускаме болестта да управлява живота ни.

Едно по–добро „утре“

Чрез пламенни молитви и много усилия ние извличаме полза от благословията и подкрепата на Йехова. Сега и двамата сме вече възрастни. Аз съм под редовно медицинско наблюдение и приемам умерена, но постоянна доза лекарство, като така поддържам сравнително стабилно здраве. Благодарни сме за всички привилегии в службата, които можем да имаме. Аз продължавам да служа като старейшина в един сбор. Винаги се опитваме да бъдем укрепващи за другите във вярата.

Наистина, както Яков 4:14 казва: „Вие не знаете какво ще бъде утре.“ Това ще бъде така докато тази система на нещата продължава да съществува. Но думите от Яков 1:12 също остават истина: „Блажен онзи човек, който издържа изпитня; защото, като бъде одобрен, ще приеме за венец живота, който Господ е обещал на ония, които Го любят.“ Нека всички ние да останем твърди днес и да получим благословиите, които Йехова е приготвил за утре.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 26]

Търсейки самота в моето ателие

[Снимка на страница 26]

С жена ми, Айлийн

[Снимка на страница 28]

На конгреса „Вечната добра новина“, проведен през 1963 г. в Тема (Гана)