Дали човек може да се довери на тази книга?

„Аз намирам повече неоспорими белези на автентичност в Библията, отколкото в която и да било светска история.“ — Сър Исак Нютон, известен английски учен.1

МОЖЕ ли човек да се довери на тази книга, на Библията? Дали тя говори за хора, които наистина са живели, за места, които действително са съществували, и за събития, които наистина са се случили? Ако това е така, би трябвало да има доказателства, че тя е била написана от прилежни, искрени писатели. Такива доказателства съществуват. Много от тях са били намерени заровени в земята, а още повече се съдържат в самата книга.

Разкопаване на доказателствата

Откриването на древни предмети, заровени в земите, споменати в Библията, подкрепя историческата и географската точност на Библията. Да разгледаме някои от доказателствата, които археолозите са намерили при разкопки.

Читателите на Библията са добре запознати с Давид, смелия млад пастир, който станал цар на Израил. Неговото име се споменава 1138 пъти в Библията, а изразът ‘домът на Давид’, който често говори за династията на Давид, се среща 25 пъти. (1 Царе 16:13; 20:16, NW) Но доскоро нямаше ясни доказателства извън Библията, че Давид е съществувал. Дали Давид е просто измислен герой?

През 1993 г. един екип от археолози, воден от професор Авраам Биран, направил забележително откритие, за което бе съобщено в списанието Israel Exploration Journal [„Списание за изследвания на Израел“]. Край една древна могила, наречена Тел Дан, в северната част на Израел, те изровили един базалтов камък. Върху камъка били издълбани думите „дома на Давид“ и „цар на Израил“.² Смята се, че надписът, отнесен към девети век пр.н.е., е част от побѐден паметник, издигнат от арамейците — врагове на Израил, които живеели на изток от земите му. Защо този древен надпис е от такова значение?

Въз основа на едно сведение от професор Биран и неговия колега професор Йосиф Навех, в една статия в списание Biblical Archaeology Review [„Библейски археологически преглед“] се казва: „За първи път името на Давид е намерено в древен надпис извън Библията.“³a И още нещо във връзка с този надпис е забележително. Изразът „дома на Давид“ е написан като една дума. Лингвистът професор Ансън Рейни обяснява: „Знакът, разделящ думите, . . . често бива изпускан, особено ако съчетанието е добре познато лично име. ‘Домът на Давид’ безспорно било такова лично политическо и географско име в средата на девети век пр.н.е.“⁵ Така че явно цар Давид и неговата династия били добре известни в древния свят.

Дали Ниневия — великият асирийски град, споменат в Библията, — наистина съществувала? Чак до началото на 19–и век някои критици на Библията отказвали да приемат това. Но през 1849 г. сър Остин Хенри Лейард разкопал развалините на двореца на цар Сенахирим в местността Куюнджик — място, което се оказало част от древна Ниневия. Това накарало критиците да замлъкнат. Но тези развалини можели да разкрият още неща. Върху стените на една добре запазена стая имало цялостна релефна панорама, която показвала завладяването на добре укрепен град и пленници, преминаващи пред царя–завоевател. Над царя се намирал следният надпис: „Сенахирим, цар на света, цар на Асирия, седна на нимеду–трон и направи преглед на плячката (завзета) от Лахис (Ла–ки–су).“⁶

Този релеф и надписът, които могат да се видят в Британския музей, са в съгласие с библейското повествование относно завладяването на юдейския град Лахис от Сенахирим, записано в 4 Царе 18:13, 14. Оценявайки значението на тази находка, Лейард писал: „Кой би повярвал, преди да бъдат направени тези разкрития, че е възможно или вероятно под купищата пръст и развалини, отбелязващи мястото на Ниневия, да бъде намерена историята на войните между Езекия [царя на Юдея] и Сенахирим, писана в самото време, когато били водени, и то лично от Сенахирим, история, потвърждаваща в най–малките подробности библейското повествование?“⁷

Археолозите са изкопали много други находки — керамика, развалини на сгради, глинени плочки, монети, документи, паметници и надписи, — които потвърждават точността на Библията. По време на разкопки беше открит халдейският град Ур — търговският и религиозен център, в който живял Авраам.⁸ (Битие 11:27–31) В хрониката на Набонид, която била намерена при разкопки през 19–и век, се описва превземането на Вавилон от Кир Велики през 539 г. пр.н.е., събитие, което е описано в Даниил, глава 5.⁹ Един надпис (фрагменти от който се пазят в Британския музей), намерен на арка в древния Солун, съдържа имената на градските управители, наречени „политарси“ — дума, която била непозната в класическата гръцка литература, но която била използувана от библейския писател Лука.¹⁰ (Деяния 17:6, NW, бел. под линия) Това отново потвърдило точността на Лука, която личи и в други подробности. — Сравни Лука 1:3.

Но археолозите не винаги са в съгласие помежду си, още по–малко пък са в съгласие с Библията. Въпреки това в самата себе си Библията съдържа силни доказателства, че е книга, на която човек може да се довери.

Представени откровено

Честните историци няма да записват само победите (подобно на надписа за завземането на Лахис от Сенахирим), но също и пораженията, не само успехите, но и провалите, не само силните страни, но също и слабостите. Малко са светските исторически текстове, които показват такава честност.

Относно асирийските историци Даниъл Д. Лъкънбил обяснява: „Често е очевидно, че суетата на владетеля изисквала едно безскрупулно отношение към историческата точност.“¹¹ Онагледявайки такава ‘владетелска суета’, аналите на асирийския цар Ашурназирпал са пълни с венцехваления: „Аз съм царствен, аз съм велик, аз съм възвишен, аз съм могъщ, аз съм почитан, аз съм славен, аз съм изключителен, аз съм мощен, аз съм храбър, аз съм смел като лъв и съм герой!“¹² Дали ще приемеш всичко, което четеш в такива анали, като достоверна история?

В контраст с това библейските писатели проявили освежаваща прямота. Моисей, водачът на Израил, открито говорел за недостатъците на своя брат Аарон, на своята сестра Мариам, на своите племенници Надав и Авиуд и на своя народ, а също и за своите собствени грешки. (Изход 14:11, 12; 32:1–6; Левит 10:1, 2; Числа 12:1–3; 20:9–12; 27:12–14) Сериозните грешки на цар Давид не били скрити, а били записани — и то още докато Давид управлявал като цар. (2 Царе, глави 11 и 24) Матей, писателят на книгата, носеща неговото име, разказва как апостолите (един от които бил той) спорели относно това кой от тях бил по–велик, а също и как те изоставили Исус през нощта, когато бил арестуван. (Матей 20:20–24; 26:56) Писателите на писмата в Християнските гръцки писания открито признавали проблемите, включително и сексуалната неморалност и раздорите в някои от ранните християнски сборове. И те не пестели своите думи, когато пишели за тези проблеми. — 1 Коринтяни 1:10–13; 5:1–13.

Такова откровено, открито предаване на събитията сочи искрена загриженост за истината. Щом писателите на Библията били готови да съобщят неблагоприятни сведения относно своите близки, своя народ, и дори относно самите себе си, тогава няма ли основания да се вярва на техните писания?

Точни в подробностите

При съдебните процеси достоверността на свидетелските показания може често да се определи въз основа на незначителни факти. Съвпадението на незначителни детайли може да покаже, че показанията са точни и честни, докато сериозни несъответствия могат да ги изобличат като измислени. От друга страна едно прекалено подредено предаване на дадено събитие, при което и най–малката подробност е грижливо предвидена, също може да издава фалшиви показания.

Как „показанията“ на библейските писатели отговарят на тези критерии? Хората, които записали Библията, проявили забележителна последователност. Съществува хармония дори и по отношение на съвсем малки подробности. Но тази хармония не е стъкмена умишлено, което би събудило подозрения относно някакво тайно съглашение между писателите. Личи явна липса на умисъл при съвпаденията, като писателите често са в непреднамерена хармония помежду си. Да разгледаме някои примери.

Библейският писател Матей писал: „И когато дойде Исус в къщата на Петра, видя, че тъща му лежеше болна от треска.“ (Матей 8:14) Тук Матей представил една интересна, но несъществена подробност: Петър бил женен. Този незначителен факт е потвърден от Павел, който писал: „Нямам ли право и аз да водя със себе си християнска съпруга, както останалите апостоли и . . . Кифаb?“ (1 Коринтяни 9:5, The New English Bible [„Нова английска Библия“]) Контекстът посочва, че Павел се защищавал против неоснователна критика. (1 Коринтяни 9:1–4) Ясно е, че тази малка подробност — че Петър бил женен — не била представена от Павел, за да потвърди точността на разказа на Матей, а била предадена случайно.

И четиримата писатели на евангелието — Матей, Марко, Лука и Йоан — записали, че в нощта, когато Исус бил арестуван, един от неговите ученици извадил меч и ударил един от слугите на първосвещеника, като отсякъл ухото му. Само Евангелието на Йоан съобщава една на пръв поглед ненужна подробност: „Името на слугата беше Малх.“ (Йоан 18:10, 26) Защо само Йоан споменава името на мъжа? Няколко стиха по–нататък разказът съобщава една незначителна подробност, която не се споменава никъде другаде: Йоан ‘бил познат на първосвещеника’. Той бил познат и на домочадието на първосвещеника; слугите познавали него и той познавал тях. (Йоан 18:15, 16) Следователно било съвсем естествено, че Йоан споменава името на ранения мъж, докато другите писатели на евангелието, за които мъжът бил непознат, не го споменават.

Понякога някое от повествованията изпуска дадени подробни обяснения, но те се срещат на друго място, направени случайно. Например, в разказа на Матей за съдебния процес на Исус пред юдейския синедрион се съобщава, че някои от присъствуващите ‘му удряли плесници, като казвали: „Пророкувай за нас, Христосе. Кой е този, който те удари?“’ (Матей 26:67, 68, NW) Защо трябвало да карат Исус да ‘пророкува’ кой го е ударил, след като този, който го бил ударил, стоял пред него? Матей не обяснява. Но двама от останалите писатели на евангелието осигуряват липсващата подробност: Мъчителите на Исус покрили лицето му, преди да бъде ударен. (Марко 14:65; Лука 22:64) Матей представя своя материал, без да е прекалено загрижен да даде и най–малката подробност.

Евангелието на Йоан разказва за един случай, при който голямо множество от хора се събрали, за да слушат как Исус поучава. Според разказа, когато Исус видял множеството, ‘казал на Филипа: Отгде да купим хляб да ядат тия?’. (Йоан 6:5) Защо Исус попитал точно Филип, а не някой друг от присъствуващите ученици, къде биха могли да купят хляб? Писателят не ни казва. Но в паралелното повествование Лука съобщава, че това се случило близо до Витсаида, един град на северния бряг на Галилейското езеро, а преди това в Евангелието на Йоан се казва, че ‘Филип бил от Витсаида’. (Йоан 1:44; Лука 9:10) Логично било Исус да попита някого, чийто роден град бил наблизо. Хармонията между детайлите е забележителна, но явно непреднамерена.

В някои случаи пропускането на определени подробности само допринася за достоверността на казаното от библейския писател. Например писателят на 3 Царе съобщава за голяма суша в Израил. Тя била толкова голяма, че царят не можел да намери достатъчно вода и трева, за да запази живи своите коне и мулета. (3 Царе 17:7; 18:5) Но същото повествование съобщава, че пророк Илия наредил да му донесат на планината Кармил достатъчно вода (за да бъде използувана при принасянето на жертва), с която да се напълни ров, ограждащ площ вероятно от 1000 квадратни метра. (3 Царе 18:33–35) Откъде се намерило цялото това количество вода по време на сушата? Писателят на 3 Царе не дал никакви обяснения. Но всеки, който живеел в Израил, знаел, че планината Кармил се намирала на брега на Средиземно море, както посочва това по–късно в повествованието една случайна забележка. (3 Царе 18:43) Следователно е имало налице достатъчно морска вода. Ако тази иначе пълна с подробности книга била просто измислица, представяща се за факт, защо нейният писател, който тогава би бил умел съчинител на измислици, би оставил такава привидна непоследователност в текста?

Тогава дали човек може да се довери на Библията? Археолозите са изровили достатъчно веществени доказателства, с които да потвърдят, че Библията говори за действителни хора, действителни места и действителни събития. Но дори още по–въздействуващи са доказателствата, намиращи се в самата Библия. Прямите писатели не щадили никого — дори и самите себе си, — като записвали действителните факти. Вътрешната последователност на писанията, в която се включват и непреднамерените съвпадения, безпогрешно характеризира „показанията“ като истини. При такива „неоспорими белези на автентичност“ Библията наистина е книга, на която можеш да се довериш.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 15]

Фрагментът от Тел Дан

[Снимка на страници 16, 17]

Асирийският стенен релеф, изобразяващ обсадата на Лахис, за която се споменава в 4 Царе 18:13, 14