Признателна за едно здраво християнско наследство

РАЗКАЗАНО ОТ ГУЕН ГУЧ

В училище пеех един химн, съдържащ думите ‘Великият Йехова възцарен в своята слава’. Често се питах кой е този Йехова.

МОИТЕ баба и дядо бяха боящи се от Бога хора. В началото на този век те общуваха с Изследователите на Библията, както бяха известни тогава Свидетелите на Йехова. Баща ми беше добър бизнесмен, но отначало не беше предал на своите три деца християнското наследство, което му беше предложено.

Едва когато баща ми даде на брат ми Дъглас, на сестра ми Ан и на мен брошурите, озаглавени His Works [„Делата му“] и Who Is God? [„Кой е Бог?“], аз научих, че Йехова е името на истинския Бог. (Псалм 83:18) Бях много развълнувана! Но какво беше събудило отново интереса у баща ми?

През 1938 г., когато видя народите готови за война, баща ми разбра, че за разрешаването на световните проблеми ще е необходимо нещо повече от човешки усилия. Баба му даде книгата Enemies [„Врагове“], издадена от Свидетелите на Йехова. Като я прочете, той научи, че истинският враг на човечеството е Сатан Дяволът и че само божието Царство може да донесе световен мир.a — Даниил 2:44; 2 Коринтяни 4:4.

С наближаването на войната нашето семейство започна да посещава събранията в Залата на Царството на Свидетелите на Йехова в Уд Грийн (Северен Лондон). През юни 1939 г. отидохме до намиращия се недалеч Александра Палас, за да чуем публичния доклад „Правителството и мирът“, изнесен от Джоузеф Ф. Ръдърфорд, тогавашния президент на Дружество „Стражева кула“. Речта на Ръдърфорд, произнесена в нюйоркската Медисън Скуеър Гардън, беше предавана по радиото в Лондон и други големи градове. Ние успяхме да чуем доклада толкова ясно, че когато една размирна тълпа в Ню Йорк причини проблем, аз се огледах наоколо, за да видя дали това не става в нашата зала!

Пламенността на татко за библейската истина

Татко настояваше всяка събота вечер цялото ни семейство да участвува в библейско изучаване. Изучаването ни се основаваше на библейската тема от „Стражева кула“, която беше предвидена за обсъждане на другия ден. Като пример за това какво въздействие оказваха тези изучавания мога да кажа, че и до днес разказът за Исус Навиев и обсадата на град Ай, обсъден в „Стражева кула“ от 1 май 1939 г., е все още жив в ума ми. Бях толкова заинтригувана от този разказ, че проверих всички препратки за него в своята Библия. Установих, че едно такова изследване е много привлекателно, и все още смятам така.

Това, че споделях с другите онова, което научавахме, внедряваше библейските учения в сърцето ми. Един ден татко ми даде портативен грамофон със запис на библейска проповед, една брошура, която използувахме за изучаване на Библията, и адреса на една възрастна госпожа. След това ме помоли да я посетя.

„Какво да кажа и какво да направя?“ — попитах аз.

„Всичко е тук — отговори татко. — Просто пусни записа, прочети въпросите, нека домакинята прочете отговорите и след това прочети библейските текстове.“

Направих както той ми каза и така се научих да водя библейско изучаване. Като използувах по този начин Писанията в своята служба, аз се научих да ги разбирам по–добре.

Предизвикателството на военните години

Втората световна война избухна през 1939 г., а през следващата година аз бях покръстена в символ на моето отдаване да служа на Йехова. Бях само на 13 години. Тогава реших да стана пионер, както са наричани целодневните проповедници. Напуснах училище през 1941 г. и по време на Лестърския конгрес се присъединих към Дъглас в целодневната проповедна дейност.

През следващата година татко беше хвърлен в затвора, защото поради съвестта си отказваше да участвува във войната. Ние, децата, се събрахме, за да подкрепим мама, като ѝ помагахме да се грижи за дома през това трудно военно време. После, веднага щом татко беше освободен от затвора, Дъглас получи призовка за военна служба. Едно заглавие в местен вестник гласеше: „Защо синът, също като бащата, предпочете затвора“. В резултат беше дадено добро свидетелство, тъй като имахме възможност да обясним защо истинските християни не участвуват в убиването на своите ближни. — Йоан 13:35; 1 Йоан 3:10–12.

През тези военни години много Свидетели на целодневна проповедна служба бяха редовни посетители в нашия дом и техните укрепващи, основани на Библията разговори оставиха трайно впечатление у мен. Сред тези верни християнски братя бяха Джон Бар и Албърт Шрьодър, които сега са членове на Ръководното тяло на Свидетелите на Йехова. Родителите ми проявяваха истинско гостоприемство и ни учеха да правим същото. — Евреи 13:2.

Готова да дам отговор

Скоро след като започнах пионерската служба, в службата от врата на врата срещнах Хилда. Тя гневно ми заяви: „Съпругът ми е на фронта, за да се бие за такива като вас! Защо не допринесете с нещо за победата във войната?“

„Дали знаете какво точно правя аз? — попитах я. — Дали знаете защо съм дошла при вас?“

„Е, по–добре влезте и ми кажете“ — отговори тя.

Имах възможността да обясня, че ние осигуряваме истинска надежда на хората, които страдат поради ужасните дела, които се вършат — често дори в името на Бога. Хилда слушаше с разбиране и беше първият човек, с когото аз редовно изучавах Библията. Тя е активна Свидетелка вече над 55 години.

В края на войната получих ново пионерско назначение в Дорчестър, един град в югозападна Англия. За пръв път живеех далеч от дома. Малкият ни сбор се събираше в малък ресторант, една сграда от 16–и век, наречена „Старата чайна“. За всяко наше събрание трябваше да пренареждаме масите и столовете. Беше много различно от Залата на Царството, с която бях свикнала. И въпреки това бяха налице същата духовна храна и любещо общуване с християнските братя и сестри.

Междувременно родителите ми се преместиха в Тънбридж Уелс, южно от Лондон. Завърнах се в къщи, за да можем с татко и Ан да пионерствуваме заедно. Скоро нашият сбор нарасна от 12 на 70 Свидетели, така че семейството ни беше помолено да се премести в Брайтън, на южното крайбрежие, където имаше по–голяма нужда от възвестители на Царството. Много хора пламенно се присъединиха към нашето пионерско семейство в проповядването и видяхме как Йехова богато благославя нашата работа. Скоро от един сбор станаха три!

Неочаквана покана

През лятото на 1950 г. нашето семейство беше сред 850–те делегати от Великобритания, които посетиха международния конгрес „Теокрацията расте“ на нюйоркския „Янки Стейдиъм“. Много пионери, които дойдоха на този конгрес от други страни, бяха получили молба за записване в Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“, намиращо се недалеч от Саут Лансинг (Ню Йорк). Дъглас, Ан и аз бяхме между тях! Спомням си, че когато пуснах в пощенската кутия своята попълнена молба, си помислих: ‘Сега вече наистина го направих! Накъде ще се насочи животът ми?’ Но решението ми беше: „Ето ме, изпрати мене.“ (Исаия 6:8) Бях много развълнувана, когато получих покана след конгреса да остана, за да посетя 16–ия клас на Гилеад заедно с Дъглас и Ан. Всички ние съзнавахме, че можем да бъдем изпратени като мисионери на другия край на света.

След като се радвахме на конгреса заедно като семейство, дойде време родителите ни да се върнат в Англия сами. Ние тримата, децата, махахме за довиждане, когато те отплаваха за дома на борда на парахода „Мавритания“. Каква изпълнена с чувства раздяла беше това!

Мисионерски назначения

Шестнадесетият клас на Гилеад се състоеше от 120 ученика от всички краища на света, като сред тях имаше и някои братя, страдали в нацистките концентрационни лагери. Тъй като нашият клас имаше часове по испански, очаквахме да бъдем назначени в някоя испански говореща страна в Южна Америка. Представете си нашата изненада, когато в деня на завършването разбрахме, че Дъглас е назначен в Япония, а Ан и аз — в Сирия. Така че ние, момичетата, трябваше да научим арабски и това остана в сила дори и когато назначението ни беше променено на Ливан. Докато чакахме своите визи, два пъти седмично имахме уроци по арабски, като наш учител беше Джордж Шакашири, словослагателят на Дружество „Стражева кула“ за арабската „Стражева кула“.

Колко вълнуващо беше да отидем в една библейска страна, за която бяхме учили в Училището! Кит и Джойс Чу, Една Стакхаус, Олив Търнър, Дорин Уорбъртън и Дорис Уд бяха заедно с нас там. Какво щастливо мисионерско семейство станахме ние! Един местен Свидетел посещаваше нашия мисионерски дом, за да ни помогне по–нататък с езика. По време на ежедневните ни уроци упражнявахме кратко представяне, след което излизахме навън и го използувахме в проповедната си работа.

Прекарахме първите няколко години в Триполи, където имаше организиран сбор. Джойс, Една, Олив, Дорин, Дорис, Ан и аз помогнахме на съпругите и дъщерите на местните Свидетели да участвуват в събранията, както и в публичното проповядване. Дотогава нашите християнски братя и сестри, следвайки местния обичай, не сядаха заедно на събранията и тези християнски сестри рядко участвуваха в службата от къща на къща. Ние имахме нужда от тяхната езикова помощ в публичното си проповядване и ги насърчихме те самите да участвуват в тази работа.

След това Ан и аз бяхме назначени да помогнем на една малка група от Свидетели в Сидон, града от древната история. Скоро след това бяхме помолени да се върнем в столицата Бейрут. Семената на истината бяха посети сред арменски говорещата общност там и ние научихме този език, за да им помогнем.

Промяна на назначението

Преди да напусна Англия, се бях запознала с Уилфред Гуч. Той беше пламенен, проявяващ загриженост брат и служеше в лондонския Бетел. Уилф беше завършил 15–ия клас на Гилеад, който имаше програма за завършването си по време на конгреса на „Янки Стейдиъм“ през 1950 г. Неговото мисионерско назначение беше офисът на клона на Дружество „Стражева кула“ в Нигерия и ние известно време си пишехме писма. През 1955 г. и двамата присъствувахме на конгреса „Побеждаващото Царство“ в Лондон и малко след това се сгодихме. През следващата година се оженихме в Гана и аз отидох с Уилф на неговото мисионерско назначение в Лагос (Нигерия).

След като оставих Ан в Ливан, тя се омъжи за прекрасен християнски брат, който беше научил истината в Йерусалим. Родителите ми не можаха да присъствуват на нашите сватби, тъй като Дъглас, Ан и аз се оженихме в различни краища на света. Но те се радваха да знаят, че и тримата служим радостно на нашия Бог, Йехова.

Работата в Нигерия

В офиса на клона в Лагос бях назначена да почиствам стаите на осем члена на нашето Бетелово семейство, както и да приготвям храната за тях и да пера дрехите им. Изглеждаше ми, че изведнъж бях придобила не само съпруг, но и цяло семейство!

С Уилф научихме кратки представяния на езика йоруба и усилията ни бяха възнаградени. Днес един от синовете и една от дъщерите на един млад студент, когото срещнахме тогава, служат в голямото Бетелово семейство в Нигерия, наброяващо около 400 души.

През 1963 г. Уилф получи покана да премине един десетмесечен курс на специално обучение в Бруклин (Ню Йорк). След като го завърши, той неочаквано беше назначен обратно в Англия. Аз бях останала в Нигерия и получих само 14 дни срок, за да отида при Уилф в Лондон. Заминах със смесени чувства, тъй като Нигерия беше толкова щастливо назначение. След 14 години служба в чужбина ни трябваше време да се приспособим отново към живота в Англия. Но бяхме признателни пак да бъдем близо до нашите възрастни родители и да можем да помагаме в грижите за тях.

Подкрепяни от своята надежда

От 1980 г. имах привилегията да придружавам Уилф в пътуванията му до много страни като зонов надзорник. Особено много се радвах на нашите повторни посещения в Нигерия. По–късно бяхме изпратени също в Скандинавия, Уест Индия и Средния Изток, включително и в Ливан. Изпитах специално вълнение при съживяването на радостните спомени и като видях онези, които познавах като юноши, сега да служат като християнски старейшини.

За нещастие моят скъп съпруг почина през пролетта на 1992 г. Той беше само на 69 години. Загубата беше особено тежка, защото всичко стана толкова внезапно. След 35 години брак ми трябваше време да се приспособя. Но получих много помощ и любов от целосветското ми християнско семейство. Имах толкова много радостни преживявания, за които да си спомням.

И двамата ми родители оставиха великолепен пример за християнска безкомпромисност. Мама почина през 1981 г., а татко през 1986 г. Дъглас и Ан продължават да служат вярно на Йехова. Дъглас и съпругата му Кам са в Лондон, където останаха, след като се грижеха за татко. Ан и семейството ѝ са в Съединените щати. Всички ние много ценим дадената ни от Бога надежда и наследство. Продължаваме да ‘проявяваме чакаща нагласа’, като очакваме времето, когато живите, заедно с възкресените си близки, ще служат вечно като част от земното семейство на Йехова. — Плачът на Йеремия 3:24, NW.

[Бележка под линия]

[Снимки на страница 23]

По посока на часовниковата стрелка, започвайки от горе, вляво:

Гуен на 13 години показва библейско изучаване в Залата на Царството в Енфилд

Мисионерското семейство в Триполи (Ливан), 1951 г.

Гуен със своя съпруг Уилф, който е починал