Дали несправедливостта е нещо неизбежно?

„Въпреки всичко все още вярвам, че хората наистина имат добри сърца. Просто не мога да изградя надеждата си върху основа, състояща се от объркване, нещастие и смърт.“ — Ана Франк.

МАЛКО преди смъртта си, Ана Франк, еврейско момиче на 15 години, написала тези горчиви думи в своя дневник. Повече от две години семейството ѝ се укривало на един таван в Амстердам. Нейната надежда за по–добър свят била разбита, когато доносник издал тяхното местонахождение на нацистите. На следващата година, 1945 г., Ана умряла от тиф в концентрационния лагер Берген–Белзен. Шест милиона други евреи имали подобна участ.

Сатанинският план на Хитлер да изтреби цял един народ може би е най–отявленият случай на расова несправедливост, извършена през нашия век, но съвсем не е единственият. През 1994 г. над половин милион души от племето тутси в Руанда бяха избити само заради това, че не бяха членове на онова племе, „на което трябваше“. По време на Първата световна война пък около един милион арменци загинаха в етническо прочистване.

Жестоките лица на несправедливостта

Геноцидът не е единственият аспект на несправедливостта. Социалната несправедливост осъжда около една пета от човешкия род на живот в смазваща бедност. Нещо още по–лошо — според изчисленията на организацията за човешки права „Антислейвъри Интернешънъл“ над 200 000 000 души са държани в робство. Много е възможно днес в света да има повече роби, отколкото през който и да било друг период от историята. Те може би не биват продавани на публични търгове, но често условията, при които работят, са по–лоши от онези на повечето роби в миналото.

Юридическата несправедливост отнема основните права на милиони хора. „Жестокости спрямо човешките права биват извършвани на практика всеки ден някъде по света — се казва в отчета на „Амнести интернешънъл“ за 1996 г. — Най–уязвими са бедните и онеправданите, особено жените, децата, възрастните хора и бежанците.“ В отчета се отбелязва: „В някои страни структурите на държавата фактически са се разпаднали, като не оставят никаква правна власт, която да защищава слабите от силните.“

През 1996 г. десетки хиляди души са били задържани и измъчвани в повече от сто страни. А през последните години стотици хиляди души просто са изчезнали, явно отвлечени от силите за сигурност или от терористични групировки. Много от тях са смятани за мъртви.

Войните, разбира се, са несправедливи по същество, но днес стават все по–несправедливи. Съвременната война се насочва срещу цивилното население, сред което има жени и деца. И това не е така само поради безразборното бомбардиране на градовете. Жени и момичета редовно биват изнасилвани като част от военни операции, а много бунтовнически групи насилствено отвличат деца, за да ги обучават да бъдат убийци. В отчета на Организацията на обединените нации, „Последиците на въоръжения конфликт за децата“, се казва за тези тенденции: „Все по–голяма част от света бива погълната от един опустошителен морален вакуум.“

Няма съмнение, че този морален вакуум води до един свят, пропит от несправедливост — расова, социална, правна или военна. Това, разбира се, не е нещо ново. Преди повече от две хиляди и петстотин години един еврейски пророк се оплакал: „Законът е слаб и безполезен, и никога не се въздава правосъдие. Злите хора се налагат над праведните и правосъдието бива изопачено.“ (Авакум 1:4, Today’s English Version [„Превод на днешен английски“]) Въпреки че несправедливостта винаги е била широко разпространена, 20–и век трябва да бъде определен като века, в който степента на несправедливост е достигнала нови висоти.

Дали несправедливостта е от значение?

Тя е от значение, когато ти лично страдаш вследствие на несправедливост. От значение е, защото ограбва повечето хора от тяхното право на щастие. И освен това е от значение, защото несправедливостта често разпалва кръвопролитни конфликти, които на свой ред поддържат пламъците на несправедливостта.

Мирът и щастието са неразделно свързани със справедливостта, а несправедливостта разбива надеждата и смазва оптимизма. Както Ана Франк разбрала по трагичен начин, хората не могат да изграждат надеждата си върху основа, състояща се от объркване, нещастие и смърт. Всички ние, подобно на нея, копнеем за нещо по–добро.

Това желание е карало искрените хора да се опитват да внесат известна степен на справедливост в човешкото общество. За тази цел Всеобщата декларация за правата на човека, приета през 1948 г. от Общото събрание на Организацията на обединените нации, заявява: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство.“

Това несъмнено са благородни думи, но човечеството е все още далече от осъществяването на тази високо ценена цел — едно справедливо общество, в което всеки се радва на равни права и всеки се отнася към ближния си като към свой брат. Както се посочва в преамбюла на Декларацията на ООН, осъществяването на тази цел ще послужи като „основа за свободата, справедливостта и мира в света“.

Дали несправедливостта е толкова вкоренена в устройството на човешкото общество, че никога няма да бъде премахната? Или по някакъв начин ще бъде поставена една здрава основа за свобода, справедливост и мир? Ако това може да стане, то кой ще я постави и ще се погрижи всички да могат да се възползуват от нея?

[Информация за източника на снимката на страница 3]

UPI/Corbis-Bettmann