Биографичен разказ

Уповавах се на любещата грижа на Йехова

РАЗКАЗАНО ОТ АНА ДЕНЦ ТЪРПИН

„Ти си едно голямо „ЗАЩО?“ — каза майка ми с усмивка. Когато бях малка, често бомбардирах родителите си с въпроси. Но те никога не ме упрекнаха за детското ми любопитство. Вместо това ме научиха да разсъждавам и лично да вземам решения, основани на обучената ми от Библията съвест. Колко ценно се оказа това обучение! Един ден, когато бях на 14 години, нацистите ме разделиха от скъпите ми родители и аз никога повече не ги видях.

БАЩА ми Оскар Денц и майка ми Ана–Мария живеели в Льорах, град в Германия, близо до границата с Швейцария. Когато били млади, се занимавали с политика. Хората в обществото ги познавали и уважавали. Но през 1922 г., скоро след като се оженили, родителите ми променили възгледите си за политиката и целите в живота. Майка ми започнала да изучава с Изследователите на Библията, както тогава се наричали Свидетелите на Йехова, и много се зарадвала, като разбрала, че Божието Царство ще донесе мир на земята. Скоро и баща ми се присъединил към изучаването и двамата започнали да посещават събранията на Изследователите на Библията. Баща ми дори подарил на майка ми за Коледа през същата година книгата „Арфата на Бога“. Аз съм се появила на 25 март 1923 г. и съм единственото дете на родителите ми.

Колко хубави спомени имам от семейния ни живот — изпълнените със спокойствие летни излети в Шварцвалд и уроците на мама по домакинство! Спомням си как тя стоеше в кухнята и наблюдаваше малката си готвачка. И най–важното от всичко, родителите ми ме научиха да обичам Йехова Бог и да се уповавам на него.

Нашият сбор се състоеше от около 40 усърдни проповедници на Царството. Родителите ми умееха да създават възможности да говорят за Царството. Заради предишните си дейности в обществото те свободно разговаряха с хората, а хората ги посрещаха радушно. Когато станах на седем години, и аз исках да проповядвам от врата на врата. При първото ми излизане на служба партньорката ми ми даде литература, посочи ми една къща и каза: „Иди и виж дали искат това.“ През 1931 г. бяхме на конгрес на Изследователите на Библията в Базел (Швейцария). Там родителите ми се покръстиха.

От суматоха към деспотизъм

В онези дни в Германия беше настанала голяма суматоха и конфликтите между различните политически фракции често се изразяваха в насилие по улиците. Една нощ се събудих от викове, идващи от съседната къща. Две момчета на юношеска възраст убиха брат си с вила, защото не одобрявали политическите му възгледи. Враждебността срещу евреите силно нарастваше. В училище наказаха едно момиче да стои само в ъгъла просто защото беше от еврейски произход. Толкова ми беше жал за нея, не съм и подозирала, че скоро и аз самата щях да разбера какво е да си отлъчен от обществото.

На 30 януари 1933 г. Адолф Хитлер стана канцлер на Германия. През две пресечки наблюдавахме как нацистите издигат триумфално флага с пречупения кръст над сградата на общината. В училище ентусиазираният ни учител ни учеше да поздравяваме с „Хайл Хитлер!“. Същия следобед казах на татко за това. Той се притесни. „Не ми харесва това“ — каза той. — „Хайл“ означава спасение. Ако ние казваме „Хайл Хитлер“, това би означавало, че приписваме спасението на Хитлер, вместо на Йехова. Смятам, че това не е редно, но ти реши сама за себе си какво да направиш.“

Съучениците ми започнаха да ме избягват, защото отказвах да поздравявам с „Хайл Хитлер“. Няколко момчета дори ме биха, когато учителите не бяха наблизо. Накрая ме оставиха на мира, но дори и моите приятели ми казаха, че бащите им били забранили да играят с мене. Била съм много опасна.

Два месеца след като нацистите поеха властта в Германия, Свидетелите на Йехова бяха забранени като опасни за държавата. Есесовците затвориха офиса в Магдебург и забраниха да провеждаме събрания. Но тъй като живеехме близо до границата, баща ми получаваше разрешителни да преминаваме границата и да отиваме в Базел, където посещавахме събранията в неделя. Той често казваше, че много би искал и братята ни в Германия да получават такава духовна храна, която да им помогне да посрещнат смело бъдещите изпитания.

Рисковани разходки

След като затвориха офиса в Магдебург, един от бетеловите работници, Юлиус Рифел, дойде в Льорах, неговият роден град, за да организира тайно проповедна дейност. Баща ми незабавно предложи помощта си. Той извика майка ми и мене, каза ни да седнем и ни обясни, че се е съгласил да помага за пренасянето на библейска литература от Швейцария в Германия. Каза ни, че ще бъде крайно опасно, защото всеки път, когато го прави, има вероятност да го арестуват. Той не искаше да се чувстваме принудени да му съдействаме, защото за нас също щеше да бъде рисковано. Майка ми веднага отговори: „С тебе съм.“ Тогава двамата ме погледнаха и аз казах: „И аз съм с тебе!“

Майка ми изплете чантичка с големината на списание „Стражева кула“. Пъхна литературата в отвор от едната страна и след това изплете синджир, за да го затвори. Направи и скрити джобове по дрехите на баща ми и два корсета за нея и за мене, в които дискретно да носим малки библейски помагала. Всеки път, когато успявахме да пренесем нашето тайно съкровище вкъщи, си отдъхвахме с облекчение и благодаряхме на Йехова. Криехме литературата на тавана.

В началото нацистите не подозираха нищо. Нито са ни разпитвали, нито са претърсвали дома ни. Въпреки това решихме да имаме код, с който да предупреждаваме духовните ни братя, ако има опасност — 4711, името на известен одеколон. Ако не беше безопасно да идват вкъщи, щяхме някак си да използваме този номер, за да ги предупредим. Баща ми им каза също да гледат прозорците на всекидневната ни, преди да дойдат у нас. Ако левият прозорец беше отворен, това означаваше, че нещо не е наред, и по–добре да стоят надалеч.

През 1936–1937 г. Гестапо извърши масови арести и хвърли хиляди Свидетели в затвори и концентрационни лагери, където отношението към тях беше много грубо и жестоко. Клонът в Берн (Швейцария) започна да събира сведения за това какво става в лагерите, включително и информация, която се получаваше тайно от затворниците, и състави книгата „Кръстоносен поход срещу християнството“, в която бяха разкрити престъпленията на нацистите. Заехме се с опасната работа да пренасяме тайните сведения през границата до Базел. Ако нацистите ни бяха хванали с тези сведения, щяха незабавно да ни хвърлят в затвора. Плаках, когато четях за изтезанията, които понасяха братята ни. Но не се уплаших. Вярвах, че Йехова и родителите ми, най–добрите ми приятели, ще се грижат за мене.

Завърших училище на 14 години и започнах канцеларска работа в един магазин за домашни потреби и инструменти. Обикновено куриерските ни пътувания бяха в събота следобед или неделя, когато татко не беше на работа. Ходехме средно всяка втора седмица. Изглеждахме като всяко друго семейство, което отива на излет, и за почти четири години охраната на границата не ни спря, нито ни претърси — до един ден през февруари 1938 г.

Разкрити!

Няма да забравя изражението на лицето на баща ми, когато видя огромния куп литература на мястото, откъдето я вземахме близо до Базел. Тъй като едно друго семейство куриери било арестувано, трябваше ние да вземем повече книги. На границата един от пазачите ни заподозря и нареди да ни претърсят. Като намериха книгите, той ни застави с оръжие опряно в нас да вървим до чакащите полицейски коли. Докато пътувахме с колата, баща ми стисна ръката ми и ми прошепна: „Не бъди предател. Не издавай никого!“ „Няма да го направя“ — уверих го аз. Когато пристигнахме обратно в Льорах, отведоха скъпия ми баща. За последно го видях, когато затвориха вратата на затвора зад него.

В продължение на четири часа четирима мъже от Гестапо ме разпитваха, искаха да им кажа имената и адресите на другите Свидетели. Когато отказах, един от тях се вбеси и ме заплаши: „Имаме и други методи, с които да те накараме да говориш!“ Не издадох никого. След това ни отведоха с майка ми у нас и за първи път претърсиха къщата ни. Арестуваха майка ми, а мене ме изпратиха при леля, като дадоха попечителството на нея, без да подозират, че тя също беше Свидетелка. Въпреки че ми разрешаваха да ходя на работа, четирима мъже от Гестапо седяха в една кола пред къщата ни и наблюдаваха всяка моя стъпка, а друг полицай патрулираше по тротоара.

Няколко дни по–късно по обяд излязох от къщи и видях една млада сестра, която караше колелото си към мене. Като приближи, видях, че иска да ми подхвърли някаква бележка. Точно когато я улових, се обърнах да видя дали мъжете от Гестапо видяха какво направих. За моя изненада, точно в този момент те се смееха и не гледаха към мене!

На бележката от сестрата пишеше да отида по обяд до къщата на родителите ѝ. Но как да го направя, без да излагам родителите ѝ на опасност, като от Гестапо ме наблюдаваха? Погледнах четиримата агенти на Гестапо в колата, после полицая, патрулиращ нагоре–надолу по улицата. Не знаех какво да правя, помолих се горещо на Йехова за помощта му. Внезапно полицаят отиде до колата на Гестапо и каза нещо на мъжете. След това той се качи в колата им и тръгнаха!

Точно тогава леля ми си дойде. Вече беше почти следобед. Тя прочете бележката и каза, че трябва да отидем до къщата, както пишеше, като предполагаше, че братята са уредили заминаването ми в Швейцария. Когато отидохме в къщата, семейството ме представи на един човек, когото не познавах — Хайнрих Райф. Той ми каза, че се радва, че съм успяла да дойда и че е дошъл да ми помогне да избягам в Швейцария. Определихме си среща след половин час в гората.

Далече от близките

Когато се срещнах с брат Райф, сълзи се стичаха по бузите ми. Беше ми много мъчно, че оставям родителите си. Всичко стана толкова бързо. След няколко напрегнати мига се смесихме с група туристи и преминахме безопасно швейцарската граница.

Когато пристигнах в клона в Берн, разбрах, че братята там бяха уредили бягството ми. Много мило беше от тяхна страна, че ми предложиха да остана при тях. Работех в кухнята, за което много се радвах. Но колко трудно ми беше да живея далече от родителите си и да не знам какво ще стане с тях! И двамата имаха двегодишни присъди. Понякога мъката и тревогата толкова ме обземаха, че се затварях в банята и плачех. Все пак имах възможността да си кореспондирам с тях редовно, и те ме насърчаваха да остана лоялна.

Подтикната от образцовата вяра на родителите ми, отдадох живота си на Йехова и бях покръстена на 25 юли 1938 г. След една година в Бетел, отидох да работя в Шанела — ферма, закупена от клона в Швейцария за производството на храна за бетеловото семейство и за осигуряването на подслон на братя, напуснали страната си поради преследване.

Когато присъдата на родителите ми изтече през 1940 г., нацистите им предложиха да ги освободят, ако се откажат от вярата си. Те не го направиха и бяха изпратени в концентрационни лагери. Баща ми в Дахау, а майка ми в Равенсбрюк. През зимата на 1941 г. майка ми и други сестри в лагера отказали да вършат работа за военните. За наказание те трябвало да стоят в студа 3 дни и 3 нощи, след което били заключени в тъмници и оставени на оскъдни дажби храна за 40 дни. След това били бити. Майка ми почина на 31 януари 1942 г., три седмици след жесток побой.

Баща ми беше прехвърлен от Дахау в Маутхаузен (Австрия). В този лагер нацистите системно убиваха затворниците чрез глад и непоносим физически труд. Шест месеца след смъртта на мама, нацистите убиха баща ми, но чрез друг метод — медицински експерименти. Лекарите в лагера експериментираха с хора, като умишлено ги заразяваха с туберкулоза. След това затворниците получаваха смъртоносна инжекция в сърцето. В официалните регистри е записано, че баща ми е починал от „отслабване на сърдечната дейност“. Той беше на 43 години. Научих за жестоките убийства няколко месеца по–късно. Споменът за скъпите ми родители все още предизвиква сълзи в очите ми. Но както тогава, така и сега имам утехата, че майка ми и баща ми, които имаха небесна надежда, са в безопасност в ръцете на Йехова.

След Втората световна война имах привилегията да посетя 11–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ в Ню Йорк. Каква радост беше за мене да се потопя в изучаване на Писанието за пет месеца! На завършването през 1948 г. бях назначена да служа като мисионерка в Швейцария. Не след дълго срещнах Джеймс Л. Търпин, верен брат, който беше завършил петия клас на Гилеад. Когато за първи път беше основан клон в Турция, той беше надзорник там. Оженихме се през март 1951 г. и скоро след това разбрахме, че ще ставаме родители! Преместихме се в Съединените щати и там през декември посрещнахме на белия свят дъщеря ни Марлин.

През годините с Джим имахме много радост в службата за Царството. С обич си спомням една жена, млада китайка на име Пени, която много обичаше да изучава Библията. Тя се покръсти и по–късно се омъжи за Гай Пиърс, който сега служи в Ръководното тяло на Свидетелите на Йехова. Такива мили хора ми помогнаха да запълня празнотата от загубата на родителите си.

В началото на 2004 г. братята в Льорах, родният град на родителите ми, построиха нова Зала на Царството на улица „Щих“. От признателност за това, което са направили Свидетелите на Йехова, градският съвет реши да преименува улицата в чест на моите родители — улица „Денц“. В местния вестник „Бадише Цайтунг“, в подзаглавието „В памет на семейство Денц — улица с ново име“ се казваше, че по време на Третия райх родителите ми са били убити в концентрационен лагер заради вярата си. Тази постъпка на градския съвет ме изненада, но и много ме трогна.

Баща ми често казваше, че трябва да планираме нещата така, сякаш Армагедон няма да дойде, докато сме живи, но да живеем така, сякаш ще дойде утре — ценен съвет, който винаги се опитвах да прилагам. Да проявяваш търпение, когато силно очакваш нещо, не винаги е лесно, особено откакто напредналата възраст ме приковава вкъщи. Но никога не съм се съмнявала в обещанието на Йехова към всеки негов верен служител: „Уповавай на Господа от все сърце ... Във всичките си пътища признавай Него, и Той ще оправя пътеките ти.“ (Притчи 3:5, 6)

[Блок/Снимка на страница 29]

ЦЕННИ ПИСМА ОТ МИНАЛОТО

През 80–те години в Льорах дойде една жена, която живее в близко село. По онова време хората в града занасяха нещата, които не им трябваха, на едно обществено място, където другите могат да ги разгледат и да си вземат каквото поискат. Тази жена си взела кутия с шивашки принадлежности. По–късно на дъното на кутията жената открила снимки на момиче и писма, писани на хартия от концентрационен лагер. Жената се заинтересувала от писмата и се чудела кое ли е това момиченце с плитките.

Един ден през 2000 г. тя видяла статия във вестник за историческата изложба в Льорах. В статията се описвала историята на Свидетелите на Йехова по време на нацисткия режим, включително и на нашето семейство. Имало и моя снимка като малка. Като видяла приликата, жената се свързала с журналистката и ѝ разказала за писмата — 42 на брой! Няколко седмици по–късно държах тези писма в ръцете си. В тях родителите ми непрекъснато питаха леля ми за мене. Тяхната любеща загриженост никога не престана. Истинско чудо е, че тези писма са оцелели и се появиха отново след повече от 60 години!

[Снимки на страница 25]

Щастливото ни семейство беше разделено, когато Хитлер дойде на власт

[Източник]

Хитлер: U.S. Army photo

[Снимки на страница 26]

1. Офисът в Магдебург

2. Гестапо арестува хиляди Свидетели

[Снимка на страница 28]

С Джим имаме много радост в службата за Царството