Биографичен разказ

Да знаеш какво е правилно и да го вършиш

РАЗКАЗАНО ОТ ХЕЙДЪН САНДЪРСЪН

Веднъж Исус казал на своите апостоли: „Щом знаете това, ще сте щастливи и ако го вършите.“ (Йоан 13:17) Да, ние може да знаем какво е правилно, понякога обаче е трудно да го вършим! Но сега, след като съм на повече от 80 години, четирийсет от които прекарах в мисионерска служба, съм убеден, че Исусовите думи са верни. Вършенето на това, което казва Бог, наистина носи щастие. Нека да ви обясня защо мисля така.

ПРЕЗ 1925 г., когато бях на три годинки, родителите ми присъстваха на един библейски доклад в родния ни град Нюкасъл в Австралия. Докладът „Милиони хора, които живеят днес, никога няма да умрат“ убеди майка ми, че е намерила истината, заради което тя започна да посещава християнските събрания редовно. Интересът на баща ми обаче бързо намаля. Той не харесваше новата вяра на майка ми и заплаши, че ще я напусне, ако тя не се откаже от нея. Майка ми обичаше баща ми и искаше семейството ни да остане заедно. Но все пак знаеше, че послушанието спрямо Бога е по–важно, и беше решена да върши онова, което е правилно в Неговите очи. (Матей 10:34–39) Баща ми ни напусна и след това го виждах рядко.

Когато мисля за миналото, се възхищавам на лоялността на майка ми към Бога. В резултат на нейното решение, двамата с по–голямата ми сестра, Бюла, се радвахме на живот, изпълнен с духовни благословии. По този начин научихме и един важен урок — когато знаем какво е правилно, трябва да се стремим да го вършим.

Изпитания на вярата

Изследователите на Библията, както бяха наричани тогава Свидетелите на Йехова, оказаха голяма подкрепа на семейството ни. Баба ми се премести да живее с нас и също прие библейската истина. Двете с майка ми станаха неразделни партньорки в проповедната служба, в която техният достоен външен вид и приятелско отношение печелеха уважението на хората.

В същото време някои по–възрастни християнски братя ми обръщаха специално внимание и ми дадоха ценно обучение. Скоро се научих да използвам свидетелска карта, за да правя кратки представяния на хората по домовете им. Също така пусках записи на библейски доклади на един портативен грамофон и участвах в свидетелстването с плакати по главните улици на града. Това не беше лесно, тъй като се борех със страха от човека. Но знаех какво беше правилно и бях решен да го върша.

След училище започнах работа към една банка и трябваше да посещавам нейните многобройни клонове в щата Нов Южен Уелс. Макар че в тази част на страната нямаше много Свидетели, обучението, което бях получил, ми помогна да запазя вярата си жива. Майка ми ми пишеше насърчителни писма, които ме укрепваха духовно.

Тези писма ми осигуриха навременна помощ. Беше започнала Втората световна война и бях повикан да служа в армията. Директорът на банката ходеше ревностно на църква и беше един от местните военни командири. Когато му обясних неутралната си християнска позиция, той ми постави ултиматум — да се откажа от религията си или да напусна банката! Нещата стигнаха връхната си точка, когато се явих пред наборната комисия. Директорът на банката също беше там и наблюдаваше с голям интерес, когато дойде моят ред да се регистрирам. Когато отказах да подпиша документите, членовете на комисията станаха враждебни. Това беше напрегнат момент, но бях решен да върша онова, което е правилно. С помощта на Йехова запазих спокойствие и останах твърд. По–късно научих, че ме търсят няколко наемни биячи и затова си събрах бързо нещата, хванах първия влак и напуснах града!

След като се върнах в Нюкасъл, трябваше да се явя в съда заедно с още седем братя, които бяха отказали военна служба. Съдията ни осъди на три месеца тежък физически труд в затвора. Макар че в затвора не беше никак приятно, вършенето на онова, което е правилно, ни донесе много благословии. Когато ни освободиха, Хилтън Уилкинсън, един събрат Свидетел, който ми беше и съкилийник, ми предложи работа в своето фотостудио. Там се запознах с бъдещата си съпруга, Мелъди, която беше секретарка. Скоро след като излязох от затвора, бях покръстен в символ на отдаването си на Йехова.

Поставям си за цел целодневната служба

След като се оженихме, с Мелъди отворихме собствено фотостудио в Нюкасъл. Скоро имахме толкова много работа, че здравето и духовността ни започнаха да се влошават. Горе–долу по това време Тед Джаръс, който тогава служеше в клона на Свидетелите на Йехова в Австралия и който сега е член на Ръководното тяло, разговаря с нас относно духовните ни цели. След този разговор решихме да продадем студиото и да опростим живота си. През 1954 г. си купихме малка каравана, преместихме се в град Баларат в щата Виктория и започнахме да служим като пионери, тоест като целодневни проповедници.

Йехова благославяше усилията ни, докато работехме заедно с малкия сбор в Баларат. Само за осемнайсет месеца броят на присъстващите на събранията се увеличи от 17 на 70 души. После получихме покана да започнем пътуваща служба в щата Южна Австралия. През следващите три години се радвахме да посещаваме сборовете в град Аделаида и в районите с цитрусови дървета и лозя край река Мъри. Животът ни коренно се промени! Бяхме щастливи, че служим заедно с любещи братя и сестри. Да вършим това, което знаехме, че е правилно, наистина се оказа възнаграждаващо!

Мисионерско назначение

През 1958 г. съобщихме на клона в Австралия, че искаме да посетим Международния конгрес „Божествена воля“ в град Ню Йорк по–късно през същата година. В отговор на това получихме молби за мисионерското училище Гилеад в Съединените щати. Мислехме, че вече сме минали пределната възраст за това училище, тъй като бяхме прехвърлили трийсетте. Въпреки това изпратихме молбите и бяхме поканени да посетим 32–ия клас. Към средата на курса получихме мисионерското си назначение — Индия! Въпреки първоначалните си притеснения, ние искахме да вършим това, което е правилно, и с готовност приехме назначението.

Пътувахме с кораб и рано една сутрин през 1959 г. пристигнахме в Бомбай (днешен Мумбай). На кея спяха стотици работници. Необичайни миризми изпълваха въздуха. Когато слънцето изгря, разбрахме какво ни очаква. Никога преди не бяхме изпитвали такава горещина! Линтън и Джени Дауър, една двойка мисионери, които преди бяха пионери заедно с нас в Баларат, ни посрещнаха. Те ни заведоха в клона и дома Бетел в Индия, който представляваше един малък апартамент близо до центъра на града. В него живееха шестима бетелови доброволци. Брат Едуин Скинър, който служеше като мисионер в Индия от 1926 г., ни посъветва да си купим две брезентови пътнически чанти, преди да отидем на назначението си. В такива чанти можеха да се пренасят всякакви неща и бяха обичайна гледка в индийските влакове. Те ни бяха от полза в нашите пътувания по–късно.

След двудневно пътуване с влак пристигнахме на назначението си в Тиручирапали, един град в северния щат Мадрас (днес Тамил Наду). Там се присъединихме към трима индийски специални пионери, които свидетелстваха на население, наброяващо 250 000 души. Условията на живот бяха примитивни. Веднъж бяхме останали с по–малко от четири долара. Но Йехова не ни изостави, когато парите свършиха. Един човек, който изучаваше Библията, ни даде пари на заем, за да наемем подходящо място за провеждане на събранията. Друг път, когато нямахме достатъчно храна, един съсед любезно ни донесе малко домашно приготвено ястие с къри. Хареса ми, но беше толкова люто, че започнах да хълцам!

В проповедната служба

Макар че някои хора в Тиручирапали говореха английски, повечето говореха тамилски. Затова положихме усилия да научим едно просто представяне за проповедната служба на този език. Това спечели уважението на много от местните жители.

Радвахме се много на службата от къща на къща. Индийците са гостоприемни по природа и затова повечето от тях ни канеха и ни черпеха с нещо освежаващо. Тъй като температурата често беше около 40 градуса, ние много ценяхме тяхното гостоприемство. Беше учтиво първо да говорим за лични неща, преди да представим посланието си. Домакините често ни питаха: „Откъде сте? Имате ли деца? Защо нямате?“ Когато научаваха, че нямаме, обикновено ни предлагаха да ни заведат при добър лекар! В същото време обаче тези разговори ни даваха възможност да се представим и да обясним колко е важна нашата работа да учим хората за Библията.

Повечето от хората, на които свидетелствахме, принадлежаха към индуската религия — съвкупност от вярвания, много различна от християнството. Вместо да оспорваме сложната индуска философия, ние просто проповядвахме добрата новина за Божието Царство — при това с хубави резултати. За шест месеца почти 20 души започнаха да посещават събранията в нашия мисионерски дом. Един от тях беше Налатамби, който беше строителен инженер. Той и синът му, Виджаялаян, по–късно помогнаха на около 50 души да станат служители на Йехова. Виджаялаян служеше също за известно време в клона в Индия.

Постоянно в движение

Не бяха минали и шест месеца, откакто бяхме дошли в Индия, когато бях поканен да служа като първия постоянен областен надзорник в страната. Това означаваше да пътуваме из Индия, за да организираме конгреси и да работим заедно с девет различни езикови групи. Работата беше трудна. В нашите сигурни пътнически чанти и в три метални сандъка сложихме дрехи и оборудване за шест месеца и тръгнахме с влак от Мадрас (днешен Хенай). Постоянно бяхме в движение, тъй като територията, която обхващаше областта, беше с обиколка около 6500 км. Веднъж в неделя след края на един конгрес в южния град Бангалор отпътувахме на север до Дарджилинг в полите на Хималаите, за да служим по време на друг конгрес през следващата седмица. По пътя към Дарджилинг изминахме около 2700 км и се прекачихме пет пъти на различни влакове.

По време на първите си пътувания се радвахме да показваме филма „Обществото на новия свят в действие“. Този филм запознаваше хората с дейността и обсега на действие на земната организация на Йехова. Често стотици хора посещаваха прожекциите. Веднъж показвахме филма на една събрала се край пътя група от хора. Докато филмът вървеше, се появиха буреносни облаци, които бързо се приближаваха към нас. Тъй като хората се разбунтуваха, когато спрях филма, реших да продължа прожекцията, но на бързи обороти. За щастие филмът завърши без произшествия, когато започнаха да падат първите капки дъжд.

През следващите години с Мелъди пътувахме до повечето части на Индия. Тъй като всеки район се отличава с характерна храна, облекло, език и природа, сякаш пътувахме в различни страни. Какво чудесно разнообразие има сред творението на Йехова! Това се отнася и за дивия свят на Индия. Веднъж, докато бяхме на палатка в непалската джунгла, имахме чудесната възможност да видим един огромен тигър. Беше великолепен. Това, което видяхме, укрепи желанието ни да бъдем в рая, където най–после ще има мир между животните и хората.

Подобрения в организационно отношение

През онези първи години братята в Индия имаха нужда да следват по–отблизо организационните уредби от Йехова. В някои сборове на събрание мъжете сядаха в едната част на стаята, а жените — в другата. Събранията рядко започваха навреме. На едно място силен звънец свикваше вестителите на събранията. В други области вестителите идваха един по един според времето, в което мислеха, че ще започне събранието, като вместо да гледат часовниците си, наблюдаваха положението на слънцето. Конгресите и посещенията на пътуващите надзорници бяха нередовни. Братята имаха желание да вършат това, което е правилно, но се нуждаеха от обучение.

През 1959 г. организацията на Йехова основа Училището за служба на Царството. Тази световна образователна програма помогна на много окръжни надзорници, специални пионери, мисионери и старейшини в сбора да изпълняват библейските си отговорности по–ефективно. Когато през декември 1961 г. това училище започна да се провежда в Индия, аз служех като преподавател. Постепенно резултатите от обучението донесоха полза на сборовете в страната и те бързо постигнаха напредък. След като братята научиха какво е правилно, Божият дух ги подтикваше да го вършат.

Големите конгреси също насърчаваха и обединяваха братята. Един от забележителните конгреси беше Международният конгрес „Вечната добра новина“, проведен в Ню Делхи през 1963 г. Свидетели от цяла Индия пропътуваха хиляди километри и мнозина похарчиха всичките си спестявания, за да посетят конгреса. Тъй като присъстваха и 583 делегати от 27 други страни, това беше първият път, при който местните Свидетели можеха да се съберат и да общуват с толкова много гостуващи братя.

През 1961 г. с Мелъди бяхме поканени да се присъединим към бетеловото семейство в Бомбай, където по–късно служех като член на Комитета на клона. Последваха и други благословии. В продължение на много години служех като зонов надзорник за някои части на Азия и Средния Изток. Тъй като върху проповедната дейност в много от тези страни бяха наложени ограничения, местните вестители трябваше да бъдат „предпазливи като змии и в същото време невинни като гълъби“. (Матей 10:16)

Разширение и промени

Когато през 1959 г. пристигнахме в Индия, в страната имаше 1514 вестители. Днес техният брой нарасна на 24 000. Съобразявайки се с този растеж, ние се преместихме два пъти в нови сгради на Бетел в Бомбай или близо до него. По–късно, през март 2002 г., бетеловото семейство се премести отново — този път в нов комплекс, построен близо до Бангалор, в южната част на Индия. Понастоящем в него живеят 240 бетелови служители и се превежда библейска литература на 20 езика.

Макар че с Мелъди очаквахме с нетърпение да се преместим в Бангалор, лошото ни здраве ни принуди през 1999 г. да се върнем в Австралия. Сега служим като членове на бетеловото семейство в Сидни. Макар че си тръгнахме от Индия, любовта ни към нашите скъпи приятели и духовните ни деца в тази страна остава силна. Колко радостно е да получаваме писма от тях!

Когато мислим за изминалите повече от 50 години в целодневна служба, ние с Мелъди се чувстваме богато благословени. Някога работехме, за да запазим образите на хората върху фотографска хартия, но работата, при която помагаме на хората да останат живи в Божията памет, се оказа далеч по–добър избор. Само какви безценни преживявания имахме в резултат на решението си да поставяме Божията воля на първо място в живота! Да, вършенето на онова, което е правилно в Божиите очи, наистина носи щастие!

[Карти на страница 15]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

ИНДИЯ

Ню Делхи

Дарджилинг

Бомбай (Мумбай)

Бангалор

Мадрас (Хенай)

Тиручирапали

[Снимки на страница 13]

Хейдън и Мелъди през 1942 г.

[Снимка на страница 16]

Бетеловото семейство в Индия през 1975 г.