Намерих небесния си Баща

БАЩА ми е роден в Грац (Австрия) през 1899 г. и бил юноша по време на Първата световна война. Той бил призован в немската армия скоро след избухването на Втората световна война през 1939 г. и бил убит през 1943 г., докато воювал в Съветския съюз. За съжаление така съм загубил баща си, когато съм бил едва на две години. Нямах възможността да го опозная и ми беше много мъчно, че съм без баща, особено когато видях, че повечето момчета в училище имат бащи. По–късно, през юношеските години, намерих утеха, като научих за небесния ни Баща, който е много велик и ‘не умира’. (Авак. 1:12)

Когато бях на седем години, се присъединих към младежкото скаутско движение. Това е световна организация, основана през 1908 г. във Великобритания от генерал–лейтенант Робърт Стивънсън Смит Бейдън–Пауъл от английската армия. През 1916 г. той дал начало и на групата на вълчетата скаути, в която членуваха по–малки момчета на моята възраст.

Харесваше ми лагеруването сред природата в края на седмицата — спяхме в палатки, носехме униформи и марширувахме в ритъма на барабани. Особено ми беше приятно времето заедно с другите скаути, когато пеехме около лагерния огън вечер и играехме на игри в гората. Учехме много и за природата, поради което ценях делата на Създателя.

Скаутите са насърчени всеки ден да вършат по едно добро дело, което е основното им правило. Поздравявахме се с думите „Винаги готов“. Това много ми харесваше. В нашия отряд имаше повече от сто момчета, като половината бяха католици, другата половина — протестанти, а едно момче беше будист.

От 1920 г. скаутите провеждат международни срещи на няколко години. Аз присъствах на седмата световна среща в Бад Ишл (Австрия) през август 1951 г., както и на деветата в Сътън Парк, близо до Бирмингам (Англия) през август 1957 г. На нея имаше около 33 000 скаути от 85 страни и региони. Освен това към нас се присъединиха около 750 000 души, включително и английската кралица Елизабет. За мене скаутите бяха като световно братство. Тогава не осъзнавах, че скоро ще се присъединя към много по–забележително духовно братство.

През пролетта на 1958 г. наближаваше времето да завърша обучението си като сервитьор в Гранд хотел „Висла“ в Грац. Там неофициално ми свидетелства Рудолф Чигерл, мой колега сладкар. Никога преди не бях чувал за истината. Рудолф първо повдигна въпроса за троицата и каза, че това не е библейско учение. Опитах се да защитя тази доктрина и да докажа, че той греши. Добре се разбирах със своя колега и исках да го убедя да се върне в католическата църква.

Рудолф, когото наричахме Руди, ми осигури Библия. Настоявах да е католическият превод. Започнах да я чета и видях, че Руди е сложил вътре трактат, отпечатан от Дружество „Стражева кула“. Това не ми хареса, защото смятах, че подобна литература може да звучи правилно, но всъщност да съдържа лъжи. Все пак исках да говоря за Библията с него. Руди беше проницателен и не ми предложи други издания. В продължение на около три месеца редовно обсъждахме Библията заедно, често пъти до късно вечер.

След като завърших обучението си в хотела в Грац, майка ми плати за допълнително образование в училище за хотелиерство. Затова се преместих в Бад Хофгащайн, град в долината на Алпите, където се намираше училището. То беше свързано с гранд хотела в града и понякога работех там, за да придобия повече опит.

Руди беше изпратил новия ми адрес до клона във Виена, откъдето го бяха препратили на две мисионерки — Илзе Унтердьорфер и Елфриде Льор. Един ден рецепционистът в хотела ми се обади и каза, че отвън в една кола ме чакат две жени, които искат да говорят с мене. Бях изненадан, защото не ги познавах, но излязох, за да разбера кои са. След време научих, че те са пренасяли литература в нацистка Германия, когато дейността била забранена преди Втората световна война. Още преди войната те били арестувани от немската тайна полиция Гестапо и изпратени в концентрационния лагер Лихтенбург. По време на войната били прехвърлени в лагера в Равенсбрюк, намиращ се близо до Берлин.

Сестрите бяха приблизително на възрастта на майка ми, затова изпитвах уважение към тях. Поради тази причина не исках да им губя времето, като водя разговори с тях може би няколко седмици или месеци и накрая да се откажа. Така че ги помолих просто да ми дадат списък със стихове относно католическата доктрина за апостолската приемственост. Казах им, че ще ги обсъдя с местния свещеник. Смятах, че така ще разбера каква е истината.

Според католическото учение за апостолската приемственост папите наследяват власт един от друг, като всичко е започнало още от апостол Петър. (Църквата погрешно тълкува думите на Исус в Матей 16:18, 19.) Католиците твърдят още, че папата е непогрешим, когато говори по доктринални въпроси. Вярвах в това и смятах, че щом папата, наричан Свят Отец, е непогрешим и е казал, че учението за троицата е вярно, тогава трябва да е вярно. Но ако той не е непогрешим, тогава тази доктрина може да е лъжа. Затова за много католици учението за апостолската приемственост е най–важно, тъй като от него зависи истинността на други техни вярвания.

Когато отидох при свещеника, той не можа да отговори на въпросите ми, а ми даде една католическа книга, която разглежда доктрината за апостолската приемственост. Взех я, прочетох я, както ме насърчи той, но се върнах с повече въпроси. Накрая, тъй като не можеше да ми отговори, свещеникът каза: „Аз не мога да те убедя и ти не можеш да ме убедиш. ... Пожелавам ти всичко добро!“ Той не искаше повече да разговаря с мене.

Вече бях готов да изучавам Библията с Илзе и Елфриде. Те ме научиха на много неща за истинския Свят Отец в небето, Йехова Бог. (Йоан 17:11) По онова време в областта нямаше нито един сбор и затова сестрите провеждаха събранията в дома на семейство заинтересувани. Присъстваха само няколко души. Сестрите обсъждаха повечето от материала за събранията помежду си, тъй като нямаше покръстен брат, който да води. Понякога от други градове идваха братя, които изнасяха публичен доклад в зала под наем.

Илзе и Елфриде започнаха да изучават Библията с мене през октомври 1958 г. и три месеца по–късно, през януари 1959 г., се покръстих. Преди да се покръстя, ги помолих да ги придружа в службата от къща на къща, за да видя как се проповядва. (Деян. 20:20) След като веднъж излязох с тях, ги попитах дали не мога да имам свой район, който да обработвам. Те ми назначиха едно село, където отивах сам, проповядвах от къща на къща и правех повторни посещения при заинтересуваните. Първият брат, с когото излязох на служба, беше окръжният надзорник, който ни посети след време.

През 1960 г., когато завърших образованието си, се върнах у дома, за да се опитам да помогна на роднините си да научат библейските истини. До днес никой от тях не е приел истината, но някои проявяват известен интерес.

През 1961 г. в сборовете бяха прочетени писма от клона, насърчаващи участието в пионерска служба. Тъй като бях неженен и в добро здраве, сметнах, че нямам извинение да не стана пионер. Попитах окръжния надзорник Курт Кун какво мисли за идеята ми да поработя няколко месеца, за да мога да си купя кола, която ще ми е от полза в пионерската служба. Той ми отговори: „Дали Исус и апостолите се нуждаели от кола, за да проповядват целодневно?“ Точно това ми трябваше, за да взема решение. Възнамерявах да стана пионер възможно най–скоро. Но тъй като работех по 72 часа на седмица в ресторанта на един хотел, се налагаше да направя някои промени.

Попитах шефа си дали ще ми позволи да работя по 60 часа на седмица. Той удовлетвори молбата ми и продължи да ми дава същата заплата. Скоро го попитах дали мога да работя по 48 часа. Той отново се съгласи, без да променя заплащането ми. След време го помолих да мина на 36 часа, или 6 дни по 6 часа, и той изпълни и това мое желание. Беше учудващо, че заплатата ми не се промени! Очевидно шефът ми не искаше да напускам. Така успях да стана редовен пионер. По онова време изискването за часовете за пионерите беше 100 часа на месец.

Четири месеца по–късно бях назначен като специален пионер и служител на сбора (днес координатор на старейшинското тяло) в малък сбор в град Шпитал в провинция Каринтия. Тогава специалните пионери трябваше да прекарват в службата по 150 часа на месец. Нямах партньор, но ценях подкрепата на една сестра на име Гертруде Лобнер, която изпълняваше задълженията на секретар в сбора.

През 1963 г. бях поканен да служа като окръжен надзорник. Понякога пътувах с влак от сбор на сбор, носейки тежки куфари. Повечето братя нямаха кола, затова никой не идваше да ме посрещне на гарата. За да не привличам внимание към себе си, не вземах такси до дома, в който нощувах, а отивах пеша.

През 1965 г., все още неженен, бях поканен да посетя 41–ия клас на училище Гилеад. Много от съучениците ми също бяха неженени. За моя голяма изненада след завършването отново бях назначен в Австрия да продължа службата си като окръжен надзорник. Преди да напусна САЩ обаче, бях помолен да придружавам един окръжен надзорник четири седмици. Много се радвах да служа заедно с Антъни Конти, сърдечен брат, който също обичаше проповедната дейност и постигаше добри резултати в нея. Посещавахме заедно сборовете в северната част на щата Ню Йорк в областта Корнуол.

Когато се върнах в Австрия, бях назначен в окръг, където срещнах Тове Мерете, една привлекателна неомъжена сестра. Тя била възпитавана в истината още от петгодишна. Когато братята ни питат как сме се запознали, на шега казваме, че клонът го е уредил. Оженихме се година по–късно, през април 1967 г., и продължихме заедно да участваме в пътуващата служба.

Следващата година осъзнах, че поради незаслужената си милост Йехова ме е осиновил като свой духовен син. Това беше началото на специални взаимоотношения с моя небесен Баща, както и с всички, които според Римляни 8:15 викат „Авва! Татко!“.

С Мерете продължихме да участваме в пътуващата служба до 1976 г. Понякога през зимата трябваше да спим в неотоплявани спални при минусови температури. Веднъж, когато се събудихме, видяхме, че горният край на одеялото е замръзнал от дъха ни! Накрая решихме да си носим малка електрическа печка, за да поддържаме по–поносими температури през нощта. На някои места тоалетната се намираше навън и беше много проветрива, като за да стигнем до нея, трябваше да минем през снега. Също така нямахме постоянен апартамент и в понеделник оставахме в същия дом, в който бяхме настанени предишната седмица. Във вторник сутринта пътувахме до следващия сбор.

Радвам се да кажа, че през годините скъпата ми съпруга винаги много ме подкрепяше. Тя наистина обича проповедната дейност и никога не е било необходимо да я насърчавам да излезе на служба. Тя също обича братята и сестрите и е загрижена за другите. Това много ми помага.

През 1976 г. бяхме поканени да служим в австрийския клон във Виена и аз бях назначен като член на Комитета на клона. По онова време клонът в Австрия надзираваше дейността на няколко източноевропейски страни и организираше тайното внасяне на литература в тях. Брат Юрген Рундел, който беше много находчив, отговаряше за това. Имах радостта да работя заедно с него и след време бях помолен да надзиравам преводаческата дейност на десет източноевропейски езика. Юрген и съпругата му Гертруде продължават да служат вярно като специални пионери в Германия. През 1978 г. в австрийския клон започна да се прави фотонабор на списанията, които се отпечатваха на шест езика с помощта на малка офсетна печатарска машина. Също така изпращахме списания до хора в различни страни, които се бяха абонирали за тях. Ото Куглич, който заедно със съпругата си Ингрид сега служи в клона в Германия, се грижеше за тези дейности.

Братята в Източна Европа произвеждаха литература и сами, като използваха циклостилни машини или печатаха от негатив. Все пак се нуждаеха от помощ отвън. Йехова защитаваше тази дейност и ние от клона обикнахме братята, които трябваше да служат при трудни обстоятелства под забрана в продължение на много години.

През 1989 г. имах привилегията да придружа в Румъния брат Тиодор Джаръс, член на Ръководното тяло. Целта беше да помогнем на голяма група братя отново да се присъединят към организацията. През 1949 г. поради различни причини те прекратили връзка с организацията и започнали сами да образуват сборове. Въпреки това продължавали да проповядват и да покръстват. И те били хвърляни в затвора заради християнския си неутралитет подобно на братята, свързани с организацията, одобрена от световната централа. Дейността в Румъния все още беше забранена, поради което се срещнахме тайно в дома на брат Памфил Албу заедно с четирима главни старейшини и представителите на одобрения Комитет на страната в Румъния. С нас имаше и преводач от Австрия на име Ролф Келнер.

На втората вечер от обсъждането ни брат Албу убеди другите четирима старейшини да се обединят с нас, като каза: „Ако не го направим сега, може да нямаме подобна възможност.“ В резултат на това 5000 братя се върнаха в организацията. Само каква победа за Йехова и каква загуба за Сатана!

Към края на 1989 г., преди падането на комунизма в Източна Европа, със съпругата ми получихме покана от Ръководното тяло да се преместим в световната централа в Ню Йорк. Това беше голяма изненада за нас. Започнахме да служим в бруклинския Бетел през юли 1990 г. През 1992 г. бях назначен за помощник на Комитета по службата на Ръководното тяло, а от юли 1994 г. имам привилегията да съм член на Ръководното тяло.

Беше много отдавна времето, когато работех като сервитьор в хотел. Сега имам честта да участвам в подготовката и осигуряването на духовна храна за световното братство. (Мат. 24:45–47) Като размишлявам за тези повече от 50 години в специална целодневна служба, мога само да изразя дълбоката си признателност и радост за благословията на Йехова върху световното ни братство. Обичам международните ни конгреси, на които задълбочаваме познанието си за своя небесен Баща Йехова и за библейската истина.

Моля се още милиони хора да започнат да изучават Библията, да приемат истината и да служат на Йехова, обединени със световното ни християнско братство. (1 Пет. 2:17) Очаквам времето, когато от небето ще наблюдавам възкресението на земята и най–сетне ще намеря физическия си баща. Надявам се, че той, майка ми и други скъпи роднини ще искат да служат на Йехова в рая.