„Не е възможно!“

ЕДИН нюйоркчанин разказва: „Синът ми Джонатан отиде на гости на свои приятели, само на няколко километра от дома. Съпругата ми Валентина не обичаше той да ходи там. Тя винаги се притесняваше от движението по улиците. Но синът ни обичаше електрониката, а неговите приятели имаха работилница, в която той можеше да трупа практически опит. Бях си в къщи, в западната част на Манхатън (Ню Йорк). Съпругата ми беше на гости на роднините си в Пуерто Рико. ‘Джонатан ще си дойде скоро’ — помислих си. Тогава на вратата се позвъни. ‘Сигурно е той.’ Не беше той. Беше един полицай с хората от „Бърза помощ“. ‘Позната ли ви е тази шофьорска книжка?’ — попита ме полицаят. ‘Да, на сина ми Джонатан е.’ ‘Носим ви лоша новина. Имаше катастрофа и ... вашият син ... вашият син беше убит.’ Първата ми реакция беше: ‘Не е възможно!’ Тази трагедия нарани сърцата ни толкова дълбоко, че години след това те още не могат да се изцелят.“

Един баща от Барселона (Испания) пише: „През 60–те години в Испания ние живеехме като щастливо семейство. Бяхме Мария, съпругата ми, аз и трите ни деца Давид, Пакито и Изабел, които бяха на 13, 11 и 9 години.

Един ден, през март 1963 г., Пакито си дойде от училище с много силно главоболие. Не можехме да разберем каква е причината, но това не трая дълго. След три часа Пакито беше мъртъв. Кръвоизлив в мозъка прекъсна внезапно живота му.

Смъртта на Пакито настъпи преди повече от 30 години. Но въпреки това и до днес изпитваме силната болка от загубата. Винаги когато родители загубят дете, усещането е сякаш са загубили част от себе си — независимо от това колко време е минало или колко други деца имат те.“

Тези две случки, при които родители са изгубили деца, показват колко дълбока и неизлечима е раната, когато умре дете. Колко са верни думите на един лекар, който писал: „Смъртта на дете обикновено е по–трагична и по–травмираща от смъртта на по–възрастен човек, защото никой в семейството не очаква детето да умре. ... Смъртта на едно дете представлява загуба на бъдещите мечти, отношения [син, снаха, внуци], преживявания, ... на които човек не е успял да се радва.“ Същото това чувство на непрежалима загуба може да се отнася за всяка жена, която е изгубила своето бебе поради спонтанен аборт.

Една опечалена съпруга обяснява: „Съпругът ми Ръсел служеше като медицински помощник по време на тихоокеанските бойни действия през Втората световна война. Там видял и преживял ужасни битки. Той се върна в Съединените щати за по–спокоен живот. След това служеше като проповедник на божието Слово. След като прехвърли шестдесетте, той започна да усеща симптоми на сърдечно заболяване. Опита се да води активен живот. Но един ден, през юли 1988 г., получи обширен сърдечен инфаркт и умря. Загубата беше опустошаваща за мен. Дори не успях да се сбогувам с него. Той не беше само мой съпруг. Беше най–добрият ми приятел. Живяхме заедно 40 години. Струваше ми се, че сега трябва да се справям с една по–особена самота.“

Това са само няколко от хилядите трагедии, които сполетяват всеки ден семействата по целия свят. Повечето опечалени хора казват, че когато отнеме детето ти, съпруга ти, съпругата ти, родителите ти, приятеля ти, смъртта наистина е това, което християнският писател Павел я нарича — „най–последен враг“. Често първата естествена реакция на ужасната новина може да бъде отричането: „Не е възможно! Не вярвам!“ Често следват и други реакции, както ще видим по–нататък. — 1 Коринтяни 15:25, 26.

Но преди да разгледаме мъката, която бива изпитвана, нека отговорим на някои важни въпроси. Дали смъртта означава край за този човек? Има ли някаква надежда да видим своите близки отново?

Библейският писател Павел дал надежда за избавление от този „най–последен враг“ — смъртта. Той писал: „И смъртта, най–последен враг, и тя ще бъде унищожена.“ „Последният враг, който ще бъде премахнат, е смъртта.“ (1 Коринтяни 15:26, The New English Bible [„Нова английска Библия“]) Защо Павел могъл да бъде толкова сигурен в това? Защото бил поучаван от онзи, който бил възкресен от мъртвите — Исус Христос. (Деяния 9:3–19) Затова и Павел могъл да напише: „Понеже както чрез един човек [Адам] дойде смъртта, така чрез един Човек [Исус Христос] дойде възкресението на мъртвите. Защото както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще оживеят.“ — 1 Коринтяни 15:21, 22, „Верен“.

Исус се натъжил силно, когато срещнал вдовицата от Наин и видял мъртвия ѝ син. Библейското повествование ни казва: „И когато [Исус] се приближи до градската порта [на Наин], ето, изнасяха мъртвец, едничък син на майка си, която беше и вдовица; и с нея имаше голямо множество от града. И Господ[арят], като я видя, смили се за нея и рече ѝ: ‘Недей плака.’ Тогава се приближи и се допря до носилото; а носачите се спряха. И рече: ‘Момче, казвам ти, стани.’ И мъртвият се подигна и седна, и почна да говори. И Исус го даде на майка му. И страх обзе всички, и славеха Бога, казвайки: ‘Велик пророк се издигна между нас’ и ‘Бог посети Своите люде’.“ Забележи как Исус бил подтикнат от милост да възкреси сина на вдовицата! Представи си само какво предизвестява това за бъдещето! — Лука 7:12–16.

Там пред очевидци Исус извършил едно незабравимо възкресение. То било залог за възкресението, което той вече бил предсказал известно време преди това събитие, едно възстановяване на живота на земята под едно „ново небе“. Тогава Исус бил казал: „Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му, и ще излязат.“ — Откровение 21:1, 3, 4; Йоан 5:28, 29; 2 Петър 3:13.

Сред онези, които лично били видели възкресение, били и Петър, и някои други от дванадесетте, които придружавали Исус по време на пътуванията му. Всъщност те чули възкресеният Исус да говори край Галилейското езеро. Повествованието ни казва: „Исус им казва: ‘Дойдете да закусите.’ И никой от учениците не смееше да Го попита: ‘Ти Кой си?’ Понеже знаеха, че е Господ[арят]. Дохожда Исус, взема хляба и им дава, също и рибата. Това беше вече трети път как Исус се яви на учениците, след като възкръсна от мъртвите.“ — Йоан 21:12–14.

Затова Петър могъл да напише напълно уверено: „Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ[ар] Исус Христос, който според голямата Си милост ни новороди за жива надежда чрез възкресението на Исус Христос от мъртвите.“ — 1 Петър 1:3, „Верен“.

Апостол Павел изразил уверената си надежда с думите: „Вярвам всичко, що е по закона и е писано в пророците, и ... се надявам на Бога, че ще има възкресение на праведни и неправедни, което и те сами приемат.“ — Деяния 24:14, 15.

Следователно милиони могат да имат здрава надежда, че ще видят своите близки отново живи на земята, но при съвсем различни обстоятелства. Какви ще бъдат тези обстоятелства? Още подробности относно основаната на Библията надежда за онези наши близки, които сме изгубили в смъртта, ще бъдат обсъдени в последната глава на тази брошура, озаглавена „Сигурна надежда за мъртвите“.

Но първо нека разгледаме въпросите, които може да възникнат, ако скърбиш за загубата на близък човек: Нормално ли е да скърбя толкова? Как мога да живея със своята скръб? Какво могат да направят другите, за да ми помогнат? Как мога аз да помогна на други, които скърбят? И в общ план: Какво казва Библията за една сигурна надежда за мъртвите? Дали ще видя отново своите близки? И къде?