„Твоята любеща милост е по–добра от живота“
Разказано от Калвин Х. Холмс
Беше декември 1930 г. и тъкмо бях издоил кравите, когато татко си дойде у дома, след като беше посетил един съсед наблизо. „Уаймън ми даде да прочета тази книга“ — каза той, вадейки от джоба си една синя книжка. Тя беше озаглавена Deliverance [„Избавление“] и беше издадена от Библейското и трактатно дружество „Стражева кула“. Татко, който рядко четеше нещо, чете тази книга до късно вечерта.
СЛЕД време татко взе за четене и други книги със заглавия от рода на Light [„Светлина“] и Reconciliation [„Помирение“], от същите издатели. Той намери старата Библия на мама и оставаше да чете до късно вечерта на газова лампа. У татко настъпи голяма промяна. През тази зима той ни говореше в продължение на часове — на мама, на трите ми сестри и на мен, — когато се събирахме около нашата стара печка, в която горяхме дърва.
Татко казваше, че хората, които издават тези книги, се наричат Изследователи на Библията и че според тях живеем в „последните дни“. (2 Тимотей 3:1–5) Той обясняваше, че земята няма да бъде разрушена при свършека на света, но че под управлението на божието Царство тя ще бъде превърната в рай. (2 Петър 3:5–7, 13; Откровение 21:3, 4) Това наистина ми звучеше интересно.
Татко започна да ми говори, когато работехме заедно. Спомням си, че белехме царевицата, когато той ми обясни, че божието име е Йехова. (Псалм 83:18) Така, през пролетта на 1931 г., когато бях само на 14 години, аз застанах на страната на Йехова и неговото Царство. Помолих се на Йехова в старата ябълкова градина зад къщата и тържествено му обещах, че ще му служа вечно. Сърцето ми беше вече развълнувано от любещата милост на нашия прекрасен Бог. — Псалм 63:3, NW.
Ние живеехме в една ферма на около 30 километра от Сейнт Джоузеф (Мисури, САЩ) и на по–малко от 65 километра от Канзас Сити. Татко беше роден в една дървена къща, която моят прадядо построил във фермата в началото на 19–и век.
Подготовка за службата
През лятото на 1931 г. нашето семейство чу по радиото публичния доклад „Царството — надеждата на света“, който Джоузеф Ръдърфорд, тогавашен президент на Дружество „Стражева кула“, изнесе на един конгрес в Кълъмбъс (Охайо). Той развълнува сърцето ми и се радвах заедно с татко да разпространявам сред нашите познати брошурата, която съдържаше този важен публичен доклад.
През пролетта на 1932 г. присъствувах за първи път на събрание на Свидетелите на Йехова. Нашият съсед покани татко и мен да чуем един доклад в Сейнт Джоузеф, изнесен от Джордж Дрейпър, пътуващ надзорник на Свидетелите на Йехова. Когато пристигнахме, половината събрание беше минало и аз си намерих място за сядане зад здравия, широк гръб на Джей Ди Драйър, който щеше да изиграе важна роля в моя живот.
През септември 1933 г. заедно с татко посетихме един конгрес в Канзас Сити, където за първи път участвувах в публично проповядване. Татко ми даде три брошури и ме инструктира да казвам: „Аз съм един от Свидетелите на Йехова, които проповядват добрата новина на божието Царство. Несъмнено сте чували съдията Ръдърфорд по радиото. Неговите доклади се предават от повече от 300 радиостанции всяка седмица.“ Тогава предлагах една брошура. Същата вечер, когато доях кравите във фермата, си мислех, че това беше най–паметният ден в живота ми.
Скоро започна зимата и не можехме вече да пътуваме. Но тогава брат Драйър и неговата съпруга ни посетиха и попитаха дали бих искал да отида в дома им в събота вечерта и да остана да нощувам. Десетте километра пеш до дома на Драйър си заслужаваха усилията, защото на следващия ден имах възможност да ги придружа в проповедната служба и да присъствувам на Изучаването на „Стражева кула“ в Сейнт Джоузеф. Оттогава рядко пропусках да участвувам в службата в неделя. Обучението и съветите на брат Драйър се оказаха скъпоценни.
Най–накрая, на 2 септември 1935 г. на един конгрес в Канзас Сити имах възможността да символизирам отдаването си на Йехова с покръстване във вода.
Начало на една кариера за цял живот
В началото на 1936 г. попълних молба за служба като пионер, или целодневен проповедник, и бях записан в списъка на онези, които търсят партньор в пионерската служба. Скоро след това получих писмо от Едуард Стед от Арвада (Уайоминг). Той пишеше, че е на инвалидна количка и се нуждае от помощ, за да бъде пионер. Аз веднага приех неговото предложение и бях назначен за пионер на 18 април 1936 г.
Преди да напусна дома си, за да се присъединя към брат Стед, майка ми разговаря с мен насаме. „Сине, сигурен ли си, че именно това искаш да правиш?“ — попита тя.
„Не бих могъл да живея иначе“ — отговорих аз. Бях започнал да разбирам, че любещата милост на Йехова е по–важна от всичко друго.
Пионерската служба с Тед, както наричахме брат Стед, беше отлична подготовка. Той беше пълен с пламенност и представяше посланието на Царството по много хубав начин. Но Тед можеше само да пише и да говори; всичките му стави бяха сковани от ревматичен артрит. Ставах рано и го измивах и бръснех, приготвях закуската и го хранех. След това го обличах и го подготвях за служба. Това лято бяхме пионери в Уайоминг и Монтана, като прекарвахме нощта на открито. Тед спеше в една специална кабина, построена в неговия пикап, а аз спях на земята. По–късно през същата година се преместих да служа като пионер на юг в Тенеси, Арканзас и Мисисипи.
През септември 1937 г. за първи път посетих голям конгрес в Кълъмбъс (Охайо). На него беше организирано провеждането на проповедната работа с помощта на портативен грамофон. Всяко използуване на грамофона наричахме „програма“. Един месец имах над 500 програми и повече от 800 души слушаха. След като свидетелствувах в много градове в източната част на Тенеси, във Вирджиния и Западна Вирджиния, бях поканен да служа като специален пионер с една нова длъжност в съвместна дейност със зоновия служител, както се наричаха тогава пътуващите надзорници.
Посещавах сборове и отдалечени групи в Западна Вирджиния — като прекарвах по две до четири седмици на всяко място — и бях начело на проповедната служба. След това, през януари 1941 г., бях назначен за зонов служител. До тогава майка ми и трите ми сестри — Клара, Лоуис и Рут — бяха застанали вече на страната на Царството. Така цялото ни семейство присъствуваше заедно на големия конгрес в Сейнт Луис през това лято.
Скоро след конгреса зоновите служители бяха уведомени, че зоновата работа ще приключи в края на ноември 1941 г. През следващия месец Съединените щати влязоха във Втората световна война. Аз бях назначен на служба като специален пионер, което изискваше да прекарвам проповядвайки по 175 часа на месец.
Специални привилегии в службата
През юли 1942 г. получих писмо, в което ме питаха дали бих искал да служа в чужбина. След като отговорих положително, бях поканен в Бетел, световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк). Около 20 неженени братя бяха повикани за подготовка по същото време там.
Нейтън Х. Нор, тогавашен президент на Дружество „Стражева кула“, обясни, че има спад в проповедната дейност и че ние ще бъдем подготвени да укрепим сборовете в духовно отношение. „Ние не искаме да знаем само какви са проблемите в сбора — каза той, — но какво сте направили вие за това.“
Докато бяхме в Бетел, Фред Франц, който през 1977 г. беше приемникът на брат Нор като президент, изнесе доклад, в който каза: „Втората световна война ще свърши и ще се развие голяма проповедна работа. Несъмнено още милиони хора ще бъдат събрани в организацията на Йехова!“ Този доклад напълно промени моите възгледи. Когато се определяха назначенията, научих, че ще трябва да посещавам всички сборове в щатите Тенеси и Кентъки. Наричаха ни служители на братята, название, което после се промени на окръжен надзорник.
Започнах да служа на сборовете на 1 октомври 1942 г., когато все още бях само на 25 години. По онова време единственият начин да се достигне до някои сборове беше пеша или на кон. Понякога спях в една стая със семейството, което ме подслоняваше.
Когато през юли 1943 г. служех на сбора Гринвил в Тенеси, получих покана да посетя втория клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“. В Гилеад научих какво наистина означава ‘да внимавам повече от обикновеното относно нещата, които съм чул’, и винаги да имам „много работа в делото на Господаря“. (Евреи 2:1, NW; 1 Коринтяни 15:58, NW) Петте месеца на курса в училището изминаха бързо и денят на завършването дойде на 31 януари 1944 г.
Канада и после Белгия
Много от нас бяха назначени в Канада, където неотдавна беше вдигната забраната върху дейността на Свидетелите на Йехова. Аз бях назначен на пътуваща работа, което изискваше да изминавам големи разстояния между някои сборове. Когато пътувах, се радвах да слушам случки за това как нашата проповедна работа е била извършвана по време на забраната в Канада. (Деяния 5:29) Мнозина разказваха за т.нар. „блиц акция“, когато само за една нощ буквално във всеки дом, от единия край на Канада до другия, била оставена по една брошура. Каква добра новина беше, когато научихме, че през май 1945 г. войната в Европа свърши!
През същото лято, докато служех в един сбор в малкия град Осейдж (Саскачеуан), получих писмо от брат Нор, в което пишеше: „Предоставям ти привилегията да отидеш в Белгия. . . . В тази страна има много работа, която трябва да бъде свършена. Страната е опустошена от войната и нашите братя се нуждаят от помощ, изглежда е добре да изпратим някой от Америка, за да им окаже подходящата помощ и утеха, от които се нуждаят.“ Отговорих веднага, като приех назначението.
През ноември 1945 г. бях в Бетел в Бруклин, учейки френски език с Чарлс Айхер, един възрастен брат от Елзас. Получих също и скоростно обучение относно ръководството на клона. Преди да тръгна за Европа, посетих за малко семейството си и приятелите си в Сейнт Джоузеф (Мисури).
На 11 декември напуснах Ню Йорк на борда на кораба „Кралица Елизабет“ и след четири дена пристигнах в Саутхамптън (Англия). Останах един месец в английския клон, където получих допълнителна подготовка. След това, на 15 януари 1946 г., прекосих Ламанша и слязох в Остенде (Белгия). Оттам отидох с влак до Брюксел, където цялото Бетелово семейство ме посрещна на железопътната гара.
Засилване на следвоенната дейност
Моето назначение беше да надзиравам работата на Царството в Белгия, но дори не можех да говоря езика. За около шест месеца научих достатъчно френски, за да се справям. Беше привилегия да работя заедно с хора, които са рискували живота си, за да извършват проповедната работа през петте години на нацистката окупация. Някои от тях неотдавна бяха освободени от концентрационни лагери.
Братята с нетърпение очакваха организирането на работата, за да хранят онези, които изпитват глад за библейската истина. Затова беше организирано провеждането на конгреси, а също и работата на пътуващите надзорници, които да посещават сборовете. Имахме също насърчителни посещения от Нейтън Нор, Милтън Хеншел, Фред Франц, Грант Сутър и Джон Бут — всички представители от централата в Бруклин. През онези ранни дни служих като окръжен надзорник, областен надзорник и надзорник на клона. На 6 декември 1952 г., след почти седем години служба в Белгия, се ожених за Емилия Ванопслаух, която също работеше в клона в Белгия.
След няколко месеца, на 11 април 1953 г., бях извикан в местния полицейски участък и бях уведомен, че моето присъствие е опасно за сигурността на Белгия. Отидох в Люксембург, за да изчакам обжалването на моя случай пред Държавния съвет.
През февруари 1954 г. Държавният съвет на Белгия потвърди решението, че моето присъствие е опасност за страната. Представеното доказателство беше, че от моето пристигане в Белгия броят на Свидетелите в страната е нараснал рязко — от 804 през 1946 г. до 3304 през 1953 г. — и че в резултат на това сигурността на Белгия била заплашена, защото много млади Свидетели заемали твърда позиция на християнски неутралитет. Така двамата с Емилия бяхме назначени в Швейцария, където започнах да служа в окръжната работа в район, в който се говореше френски.
Училището за служба на Царството — училище, което дава задълбочена подготовка на християнските старейшини, — беше основано през 1959 г. в Саут Лансинг (Ню Йорк). Аз бях поканен там, за да бъда подготвен да обучавам класовете на това училище в Европа. Докато бях в Съединените щати, посетих семейството си в Сейнт Джоузеф (Мисури). Там видях скъпата си майка за последен път. Тя почина през януари 1962 г.; татко беше починал през юни 1955 г.
Училището за служба на Царството в Париж (Франция) започна през март 1961 г. и Емилия дойде с мен. Областни надзорници, окръжни надзорници, надзорници в сбора и специални пионери идваха в училището от Франция, Белгия и Швейцария. През следващите 14 месеца водих 12 класа на този четириседмичен курс. После, през април 1962 г. разбрахме, че Емилия е бременна.
Приспособяване към обстоятелствата
Върнахме се в Женева (Швейцария), където имахме разрешителни за постоянно пребиваване. Не беше лесно обаче да се намери място за живеене, защото имаше сериозен недостиг на жилища. Не беше никак лесно и намирането на работа. Накрая намерих работа в един голям универсален магазин в центъра на Женева.
Бях прекарал 26 години в целодневната служба, така че нашите променени обстоятелства изискваха доста приспособяване. През двадесет и двете години, през които работих в универсалния магазин и помагах за отглеждането на нашите две дъщери, Лоуис и Юнис, семейството ни винаги поставяше интересите на Царството на първо място. (Матей 6:33) След като се пенсионирах от светската работа през 1985 г., започнах да служа като заместник окръжен надзорник.
Здравето на Емилия не е добро, но тя прави каквото може в службата. Лоуис служеше като пионерка около десет години. За нас беше важен духовен връх да можем да се радваме заедно с нея на този най–прекрасен международен конгрес в Москва, през лятото на 1993 г.! Скоро след това по време на ваканция в Сенегал (Африка), Лоуис изгуби живота си, когато плуваше в океана. Любовта и добротата на нашите африкански братя и на мисионерите беше голяма утеха за мен, когато пътувах за Сенегал, за да се погрижа за погребението. Как копнея да видя Лоуис при възкресението! — Йоан 5:28, 29.
Признателен съм, че повече от четири десетилетия се радвах на лоялната подкрепа на една любеща партньорка. Наистина, въпреки мъката ми и проблемите, любещата милост на Йехова беше приятна и направи живота ни достоен за живеене. Сърцето ми е подтикнато да известява за нашия Бог Йехова казаното с думите на псалмиста: „Понеже твоята любеща милост е по–добра от живота, устните ми ще те хвалят.“ — Псалм 63:3, NW.
[Снимка на страница 26]
Започнахме проповедната работа с портативен грамофон
[Снимка на страница 26]
Родителите ми през 1936 г.
[Снимка на страница 26]
Улично свидетелствуване в Белгия през 1948 г.