Биографичен разказ

Търсете първо Царството — един сигурен и щастлив начин на живот

РАЗКАЗАНО ОТ ДЖЕТА СУНЪЛ

След закуска чухме съобщение по радиото: „Свидетелите на Йехова и дейността им са забранени.“

БЕШЕ 1950 г. и ние, четири момичета на над двайсетгодишна възраст, служехме като мисионерки в Доминиканската република. Бяхме там от една година.

Мисионерската служба не е била винаги моя цел в живота. Вярно е, че като дете ходех на църква. Но баща ми престана да ходи на църква по време на Първата световна война. През 1933 г., в деня на първото ми причастие в епископалната църква, епископът прочете само един стих от Библията и след това започна да разисква политически въпроси. Майка беше толкова разочарована, че никога повече не отиде на църква.

Начинът ни на живот се променя

Родителите ми Уилям Карл и Мери Адамс имаха пет деца. Момчетата бяха Дон, Джоуел и Карл. Сестра ми Джой беше най–малкото дете, а аз най–голямото. Трябва да съм била на 13 години, когато един ден се върнах от училище и видях майка ми да чете брошура, издадена от Свидетелите на Йехова. Тя беше озаглавена „Царството — надеждата на света“ (англ.). „Това е истината“ — ми каза тя.

Мама говореше на всички нас за нещата, които научаваше от Библията. С думи и дела тя ни накара ясно да осъзнаем важността на Исусовия съвет: „Първо търсете Неговото царство и Неговата правда.“ — Матей 6:33.

Аз не винаги исках да я слушам. Веднъж казах: „Мамо, престани да ми проповядваш или вече няма да ти помагам, като бърша чиниите.“ Но тя тактично продължи да ни говори. Редовно вземаше всички ни с нея на събранията, които се провеждаха в дома на Клара Райън, която живееше недалече от къщата ни в Елмхърст (Илинойс, САЩ).

Клара даваше също уроци по пиано. Когато учениците ѝ изнасяха годишни рецитали, тя използваше възможността да говори за Божието Царство и за надеждата за възкресението. Тъй като се интересувах от музика и от седемгодишна се учех да свиря на цигулка, слушах това, което Клара казваше.

Скоро ние децата започнахме да посещаваме с майка събранията на сбора в западната част на Чикаго. Пътувахме дълго с автобус и трамвай, но това беше част от ранното ни обучение, за да знаем какво означава да търсим първо Царството. През 1938 г., три години след покръстването на мама, отидох с нея на конгреса на Свидетелите на Йехова в Чикаго. Това беше един от петдесетте града, свързани заедно чрез радиотелефонна връзка за случая. Онова, което чух там, развълнува сърцето ми.

Но музиката също силно ме привличаше. Завърших гимназия през 1938 г. и баща ми беше уредил да уча в Американската музикална консерватория в Чикаго. Така през следващите две години учех музика, свирех в два оркестъра и мислех за кариера в тази област.

Учителят ми по цигулка Хърбърт Бътлър беше напуснал Европа, за да живее в Съединените щати. Затова му дадох брошурата „Бежанци“a (англ.), като си мислех, че може да я прочете. Той я прочете и след урока ми следващата седмица каза: „Джета, ти свириш добре и ако продължиш обучението си, ще можеш да си намериш работа в оркестъра на някое радио или като преподавател по музика. Но мисля, че сърцето ти е тук — допълни той, като посочи брошурата, която бях му дала. — Защо не направиш това своя кариера?“

Сериозно се замислих над тези думи. Вместо да продължа обучението си в консерваторията, приех предложението на мама да отида на конгреса на Свидетелите на Йехова в Детройт (Мичиган) през юли 1940 г. Нощувахме в палатки в къмпинга. Разбира се, цигулката ми беше с мене и аз свирих в конгресния оркестър. Но в къмпинга се запознах с много пионери (целодневни евангелизатори). Всички те бяха толкова щастливи. Реших да се покръстя и да подам молба за пионерска служба. Молих се на Йехова да ми помогне да продължа с целодневната служба през целия си живот.

Започнах да служа като пионерка в родния си град. По–късно служих в Чикаго. През 1943 г. се преместих в Кентъки. Същото лято, точно преди областния конгрес, получих покана да посетя втория клас на Училището Гилеад, където щях да получа обучение за мисионерска служба. Училището трябваше да започне през септември 1943 г.

По време на конгреса това лято отседнах при една Свидетелка, която ми предложи да взема каквото си пожелая от дрехите на дъщеря ѝ. Тя се била присъединила към армията и казала на майка си да раздаде всичките ѝ вещи. За мене получаването на тези необходими неща беше изпълнение на обещанието на Исус: „Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.“ (Матей 6:33) Петте месеца в Гилеад минаха бързо и на завършването на 31 януари 1944 г. с нетърпение очаквах да започна мисионерската си служба.

Те също избраха целодневната служба

Мама беше започнала с пионерската служба през 1942 г. По онова време тримата ми братя и сестра ми все още ходеха на училище. Мама често ги посрещаше след училище и ги вземаше със себе си в проповедната служба. Тя също така ги учеше да помагат в домакинството. Самата тя често оставаше до късно вечерта, за да глади и да върши друга необходима работа, така че през деня да може да ходи на служба.

През януари 1943 г., докато бях пионерка в Кентъки, брат ми Дон също започна с пионерската служба. Това разочарова татко, тъй като той се надяваше, че всичките му деца щяха да завършат колеж, подобно на него и на майка. След като беше пионер почти две години, Дон беше поканен да продължи целодневната си служба в световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк).

Джоуел стана пионер през юни 1943 г., докато живееше вкъщи. По онова време той се опита, но не успя да убеди татко да отиде на един конгрес. Но след като Джоуел без успех се опитваше да започне домашно библейско изучаване в района, татко се съгласи да изучава с него книгата „Истината ще ви направи свободни“ (англ.). Татко лесно отговаряше на въпросите, но настояваше Джоуел да му доказва от Библията онова, което пишеше в книгата. Това помогна на Джоуел да направи библейската истина своя.

Джоуел се надяваше, че Избирателната комисия за служба, която беше дала на Дон статут на свещеник, щеше да направи същото и за него. Но когато от комисията видяха колко млад изглеждаше Джоуел, не пожелаха да му дадат такъв статут и му изпратиха съобщение да се яви на военна служба. Когато той отказа да се подчини на нареждането, беше издадена заповед за арест. След като ФБР го откри, той прекара три дни в Окръжния затвор „Кук“.

Татко ипотекира дома ни, за да плати гаранцията. След това направи същото и за други млади Свидетели, които попаднаха в подобна ситуация. Несправедливостта по този въпрос ядоса баща ми и той замина с Джоуел за Вашингтон, за да разбере дали може да подаде жалба. Накрая Джоуел получи статут на свещеник и случаят беше решен. Татко ми писа до мисионерското назначение: „Предполагам, че трябва да отдадем тази победа на Йехова!“ До края на август 1946 г. Джоуел също беше поканен да служи в централата в Бруклин.

Карл служеше като пионер няколко пъти по време на училищните си ваканции, преди да завърши гимназия в началото на 1947 г. и да започне с редовната пионерска служба. По онова време здравето на татко се влошаваше, така че известно време Карл му помагаше в работата, преди да замине на пионерското си назначение. В края на 1947 г. Карл започна да служи заедно с Дон и Джоуел в централата в Бруклин като член на бетеловото семейство.

Когато завърши гимназия, Джой започна пионерска служба. След това през 1951 г. се присъедини към братята си в Бетел. Тя работеше в отдела по чистота и в отдела за абонаменти. През 1955 г. се омъжи за Роджър Морган, друг член на бетеловото семейство. Около седем години по–късно те напуснаха Бетел, тъй като искаха да създадат семейство. С течение на времето им се родиха две деца, които също служат на Йехова.

Когато всички деца бяха в целодневната служба, мама осигури на татко необходимото насърчение, така че той също отдаде живота си на Йехова и беше покръстен през 1952 г. През следващите 15 години, чак до смъртта си, той се оказа много изобретателен в намирането на начини, по които да споделя истината за Царството с другите, макар че болестта му го ограничаваше.

След кратко прекъсване поради болестта на татко, мама продължи с пионерската служба до смъртта си. Тя никога нямаше кола, нито пък колело. Беше ниска на ръст, ходеше пеша навсякъде, често в отдалечени села, за да провежда библейски изучавания.

На мисионерското назначение

След като завършихме Училището Гилеад, група от нас бяхме пионери на север от град Ню Йорк в продължение на една година, докато успяхме да получим необходимите документи за пътуване. Най–накрая, през 1945 г., отпътувахме за Куба, нашето назначение, където постепенно се приспособихме към новия начин на живот. Откликът на проповедната ни дейност беше добър и скоро всички ние водехме много библейски изучавания. Там служихме няколко години. След това получихме друго назначение за Доминиканската република. Един ден срещнах една жена, която настоя да се видя с нейна клиентка, французойка на име Сюзан Анфроа, която търсеше помощ, за да разбере Библията.

Сюзан беше еврейка и когато Хитлер нахлул във Франция, съпругът ѝ бързо преместил нея и двете им деца в друга страна. Сюзан бързо започна да споделя с другите хора нещата, които научаваше. Първо говори с жената, която ме беше помолила да я посетя, след това с Бланш, една приятелка от Франция. И двете напреднаха до покръстване.

Сюзан ме попита: „Какво да направя, за да помогна на децата си?“ Синът ѝ следваше медицина, а дъщеря ѝ учеше балет, като се надяваше да танцува в „Радио Сити Мюзик Хол“ в Ню Йорк. Сюзан ги абонира за „Стражева кула“ и „Пробудете се!“. В резултат на това синът ѝ, съпругата му и нейната сестра близначка станаха Свидетели. Съпругът на Сюзан, Луи, беше обезпокоен от интереса на съпругата си към Свидетелите на Йехова, защото по онова време правителството на Доминиканската република беше забранило дейността ни. Но след като цялото семейство се премести в Съединените щати, в крайна сметка той също стана Свидетел.

Под забрана, но продължаваме да служим

Макар че скоро след като бяхме назначени в Доминиканската република през 1949 г., дейността на Свидетелите на Йехова беше забранена, ние бяхме решени да се подчиняваме на Бога като на владетел, а не на хората. (Деяния 5:29) Продължихме да търсим първо Божието Царство, като известявахме добрата новина за него, както Исус напътствал учениците си да правят. (Матей 24:14) Научихме се обаче да бъдем „разумни като змиите и незлобиви като гълъбите“. (Матей 10:16) Цигулката ми, например, се оказа от огромна полза. Вземах я с мене, когато водех библейски изучавания. Учениците ми не станаха цигулари, но няколко семейства станаха служители на Йехова!

След като беше наложена забраната, ние четирите — Мери Аниол, София Совиак, Едит Морган и аз — бяхме преместени от мисионерския дом в Сан Франсиско де Макорис в друг, който се намираше в клона в столицата Санто Доминго. Но всеки месец пътувах до първоначалното ни назначение, за да давам уроци по музика. Това ми позволяваше в калъфа на цигулката да вземам духовна храна за нашите християнски братя и да се връщам с отчетите от тяхната проповедна дейност.

Когато братята от Сан Франсиско де Макорис бяха затворени в Сантяго заради християнския си неутралитет, аз бях помолена да им занеса пари и ако е възможно, Библии, както и да донеса обратно новини за семействата им. Когато пазачите в затвора в Сантяго видяха да нося под ръка калъфа на цигулката, ме попитаха: „За какво е това?“ „Да ги забавлявам“ — им отговорих аз.

Сред песните, които свирех, имаше една, която беше написана от един Свидетел, докато бил в нацистки концентрационен лагер. Това днес е песен № 29 от песнопойката на Свидетелите на Йехова. Свирех я така, че братята ни в затвора да могат да се научат да я пеят.

Научих, че много от Свидетелите бяха преместени във ферма, която принадлежеше на Трухильо, който оглавяваше правителството. Казаха ми, че автобусът минава близо до фермата. Така по обяд слязох от автобуса и попитах в коя посока е фермата. Собственикът на един малък магазин посочи отвъд планините и ми предложи коня си и едно момче, което да ме придружава, ако оставя цигулката си като гаранция.

Отвъд онези хълмове трябваше да преминем една река, като и двамата седяхме на коня, докато той плуваше. Там видяхме ято папагали, чиито пера с преливащи зелено–сини цветове блестяха на слънцето. Бяха много красиви! Тогава се помолих: „Благодаря ти Йехова, че си ги направил толкова красиви.“ Накрая, в 4 часа следобед, пристигнахме във фермата. Войникът, който отговаряше за нея, любезно ми позволи да говоря с братята и ми разреши да им дам всички неща, които носех за тях, дори една малка Библия.

На връщане се молех през целия път, тъй като вече беше тъмно. Пристигнахме обратно в магазина, целите прогизнали от дъжда. Тъй като и последният автобус за деня беше заминал, помолих собственика на магазина да спре някой минаващ камион. Дали щях да се осмеля да пътувам с двамата мъже в камиона? Единият от тях ме попита: „Познавате ли Софи? Тя изучаваше със сестра ми.“ Реших, че така Йехова отговори на молитвите ми! Те ме откараха благополучно до Санто Доминго.

През 1953 г. бях сред онези от Доминиканската република, които посетиха международния конгрес на Свидетелите на Йехова на Янки Стейдиъм в Ню Йорк. Цялото ми семейство, заедно с татко, беше там. След едно съобщение относно напредъка на проповедната дейност в Доминиканската република, с моята партньорка Мери Аниол имахме кратко участие в програмата, за да покажем как проповядвахме въпреки забраната.

Специална радост от пътуващата служба

През онова лято срещнах Рудолф Сунъл, който следващата година стана мой съпруг. Семейството му беше се запознало с истината в Алегени (Пенсилвания) скоро след Първата световна война. По време на Втората световна война той бил в затвора заради християнския си неутралитет и по–късно започнал да служи в Бетел в Бруклин. Скоро след като се оженихме, той беше поканен да посещава сборовете като пътуващ надзорник. През следващите 18 години аз го придружавах в пътуващата служба.

Нашата служба в окръга ни отведе в Пенсилвания, Западна Вирджиния, Ню Хемпшир, Масачузетс и други места. Обикновено отсядахме в домовете на християнските ни братя. Да ги опознаем добре и да служим на Йехова заедно с тях ни носеше специална радост. Любовта и гостоприемството, които те проявяваха към нас, бяха винаги сърдечни и искрени. След като Джоуел се ожени за моята предишна партньорка в мисионерската дейност, Мери Аниол, двамата прекараха три години в пътуваща служба, като посещаваха сборовете в Пенсилвания и Мичиган. След това, през 1958 г., Джоуел беше поканен отново да стане член на бетеловото семейство, този път заедно с Мери.

Карл беше в Бетел около седем години, когато беше назначен за няколко месеца като окръжен надзорник, за да придобие допълнителен опит. След това той стана инструктор в Училището Гилеад. През 1963 г. се ожени за Боби, която вярно служи в Бетел до смъртта си през октомври 2002 г.

През дългите години, прекарани в Бетел, Дон пътуваше, и все още пътува, отвреме–навреме в други страни, за да служи на онези, които работят в офисите на клона и като мисионери. Назначенията му го отвеждат в страните на Изтока, Африка, Европа и различни части на Северна и Южна Америка. Лоялната съпруга на Дон, Долорес, често пътува с него.

Обстоятелствата ни се променят

След дълго боледуване баща ми почина, но преди да умре сподели с мене, че е много щастлив за това, че решихме да служим на Йехова Бог. Каза, че сме получили много повече благословии, отколкото щяхме да имаме, ако се бяхме стремили към образование в колеж, както той очакваше от нас. След като помогнах на мама да се премести близо до мястото, където живееше сестра ми Джой, със съпруга ми приехме пионерски назначения в Нова Англия, така че да бъдем близо до майка му, която тогава се нуждаеше от помощ. След смъртта на майка му, моята майка живя с нас тринайсет години. На 18 януари 1987 г. тя завърши земната си служба на 93–годишна възраст.

Често, когато приятели я хвалеха за това, че е възпитала всичките си деца да обичат Йехова и да му служат, мама скромно отговаряше: „Просто попаднах на хубава „почва“, с която да работя.“ (Матей 13:23) Каква благословия беше да имаме боящи се от Бога родители, които ни дадоха хубав пример на пламенност и смирение!

Царството все още е на първо място

Ние продължаваме да поставяме Божието Царство на първо място в живота си и се опитваме да прилагаме съвета на Исус да бъдем щедри към другите. (Лука 6:38; 14:12–14) От своя страна Йехова щедро се грижи за нашите потребности. Имаме един сигурен и щастлив живот.

Руди и аз не сме загубили любовта си към музиката. Много е приятно, когато се събираме в дома ни с други, които споделят тази любов към музиката, и заедно свирим на музикалните си инструменти. Но музиката не се превърна в моя кариера. Тя е допълнително удоволствие в живота ми. Днес двамата със съпруга ми се радваме, когато виждаме плодовете от пионерската ни служба, хората, на които помогнахме през годините.

Въпреки настоящите здравословни проблеми мога да кажа, че животът ни беше много щастлив и сигурен през тези повече от шейсет години в целодневната служба, и все още е такъв. Всяка сутрин, когато се събудя, благодаря на Йехова, че отговори на молитвата ми, когато започнах с целодневната служба преди толкова много години, и си мисля: „Е, как мога днес да търся първо Царството?“

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 24]

Семейството ни през 1948 г. (отляво надясно): Джой, Дон, мама, Джоуел, Карл, аз и татко

[Снимка на страница 25]

Мама ни даде пример на пламенност в службата

[Снимка на страница 26]

Карл, Дон, Джоуел, Джой и аз днес, над 50 години по–късно

[Снимка на страница 27]

Отляво надясно: аз, Мери Аниол, София Совиак и Едит Морган като мисионерки в Доминиканската република

[Снимка на страница 28]

Заедно с Мери (отляво) на Янки Стейдиъм през 1953 г.

[Снимка на страница 29]

Заедно със съпруга ми, когато беше окръжен надзорник